— Не бих очаквала нищо друго.
Той изглеждаше слисан от думите й.
— Не си ядосана?
Тя поклати глава.
— Боли ме сърцето при мисълта, че някой от клана ми ще бъде наказан, но не съм ядосана. Баща ми ме отгледа с вярването, че сме свързани с чест към хората ни. Моята лоялност е към клана, а твоята към Хенри. Не можем да оставим чувствата ни да ни влияят. Разбирам, че дългът винаги трябва да е на първо място. Нападателя направи собствения си избор за това в какво да вярва. Бих предпочела разбойниците да оставят оръжията и да се присъединят към нас в мир, но ако откажат, няма да те държа отговорен, че правиш това, за което си се заклел.
Син й се намръщи. Беше поразен и някак си ядосан от изявлението й. Емоциите му нямаха смисъл за него и все пак ги почувства силно.
— Как може да не ме мразиш?
Този път не можеше да има грешка относно пълния ужас в зелените й очи.
— Мили Боже, Син, толкова ли си свикнал с омразата, че не можеш да приемеш факта, че някой може да го е грижа за теб?
Той потуши болката, която почувства при думите й.
— Виждаш ли тези ръце? — попита той, протягайки ги към нея.
— Да.
— Знаеш ли, че са душили мъже? Забивали са кинжали в сърцата им, мечове в телата им. Това са ръцете на убиец.
Тя взе дясната му ръка и го погледна със състрадание, което отне дъха му.
— Те също така са раздавали правосъдие. Те утешиха мен и Джейми. Защитиха Саймън и Дрейвън.
Какво щеше да е нужно да я накара да го види такъв, какъвто е наистина? Не можеше да разбере непоколебимия й отказ да прозре истината.
— Аз съм чудовище.
— Ти си човек, Син. Обикновен и искрен.
Искаше да й вярва, но всичко, което трябваше да направи бе да затвори очи и щеше да види мъжете, които беше убил. Почувства вината и болката от миналото си. Не заслужаваше добрината й.
— Какво искаш от мен? — попита той.
— Искам да бъдеш мой съпруг. Искам да останеш с мен и да бъдеш баща на децата ми.
— Защо? Заради някаква глупава клетва, направена пред човек, подкупен от Хенри?
— Не. Заради начина, по който се чувствам, когато погледна в тези твои тъмни очи. Заради начина, по който сърцето ми препуска, когато си мисля за теб.
Той тръсна глава при думите й. Не искаше дома, за който тя говореше, а мисълта за деца…
— Никога отново няма да бъда притежаван от някой, милейди. Животът ми е мой и нямам дълг към никого, нито към Хенри, нито към някой друг.
Кали освободи ръката му, когато думите му се посипаха по нея като удари. Точно тогава тя разбра защо той не носи знак на щита или туниката си. Никой не го притежаваше и той не притежаваше никой.
— Не искам да те притежавам, Син. Искам да споделя живота ти.
— Да споделиш какво? Нямам нищо, което да ти предложа.
Вълна от раздразнение премина през нея. Ох, упорит глупак.
Внезапно се измори да се опитва да го накара да види нейния начин на мислене.
— Знаеш ли какво? Докато се чувстваш така, си прав. Продължавай да отбягваш всички. Стой тук мрачен и сам в тъмното, като някое зло животно, което обича да ходи по парапета в нощта и да плаши хората. Търкаляй се в самотата си и във факта, че си над любовта. Давай все така и отхвърли мен и чувствата ми. Но знай, че докато упорстваш с тази самоненавист, ще продължаваш да си изпълнен със съмненията, които имаш. Никой никога няма да е способен да те обича, освен ако не се откриеш пред него.
Докато Син наблюдаваше как тя напуска бойницата, думите й звънтяха в ушите му.
Любов.
Той се присмя на самата дума. Това беше безполезна емоция. Търсенето й беше довело много мъже към смъртта им. Като брат му Киърън.
И дори Юън. Макар тялото му все още да беше тук, сърцето и душата му ги нямаше. Разсечен на две от любовта.
Син беше рицар на действието. Мъж, който пренебрегваше себе си. Не се нуждаеше от никого. Нито сега, нито никога.
Кали се бореше срещу вълната от безнадеждност, която заплашваше да я превземе, докато се отдалечаваше от Син по пътя към стаята си. Брат й щеше да си докара смърт, а съпругът й я отхвърляше, сякаш беше отровна.
Защо? Какво им имаше на мъжете, че винаги изпитваха стремеж да се самоунищожават?
Баща й беше същият. Биеше се в безнадеждна война срещу враг, който никога не го беше наранил наистина. Той само искаше Англия да се махне от шотландска земя и беше дал живота си за тази кауза. И за какво?
Нямаше начин наистина да ги задържат извън шотландските граници. Всичко, което баща й беше правил, бе преминало като наследство към сина му.
— Каледония?
Когато дълбокият глас, идващ зад нея, я спря, тя се обърна и видя Локлан да приближава.