— Добре ли си? — попита той.
— Да.
Той повдигна една от русите си вежди.
— Не изглеждаш добре.
Тя стисна зъби и пое дълбоко дъх, за да успокои яростните емоции в себе си.
— Само съм вбесена на брат ти, но съм сигурна, че ще ми мине. — След един или два века можеше дори да е способна да се усмихне отново на този отвратителен човек.
Локлан се усмихна разбиращо.
— Той има дарбата да предизвиква такива емоции у хората.
Кали заразглежда красивите, изваяни черти върху лицето на Локлан. Той много малко приличаше на Син. Единственото нещо, което мъжете споделяха беше височината и фактът, че и двамата бяха невероятно привлекателни.
Не, поправи се тя, имаха още една обща черта. Докато гледаше към тези чисти сини очи, тя видя, че Локлан беше също толкова резервиран и предпазлив. И в неговите очи се виждаше дълбока тъга.
— Кажи ми, Син винаги ли е бил такъв?
— Какъв? Мрачен и тих?
— Да.
Той кимна.
— Тогава е безнадеждно, нали? Няма начин да се достигне до този мъж.
Тя видя сериозността в чертите на Локлан, докато той обмисляше думите й.
— Честно казано, ако има начин, аз не го знам. Но се надявам, че ти ще продължиш да опитваш и ще го достигнеш.
Тя се намръщи на думите и особеното му изражение. Странни и непознати емоции преминаха по лицето му за няколко секунди, но след миг чертите му отново станаха спокойни.
— Чувстваш вина? — попита тя, чудейки се каква е причината за нея.
Той въздъхна тежко и се огледа наоколо, сякаш се страхуваше, че някой може да чуе.
— Повече, отколкото можеш да си представиш. Аз предвождам клана, макар да знам, че Син е първороден. Нямам право на наследството на баща ми. Всичко, което имам е негово по право и кръв. Въпреки това, той отказва да вземе каквото и да е от мен.
— Защо баща ви се е отказал от него?
Тя коригира списъка си с още нещо, което братята споделяха. Гневеният тик появил се върху челюстта на Локлан й напомни много за този на Син.
Когато той проговори, думите му измъчиха сърцето й.
— За да се откажат от теб, първо трябва да си признат за син. Син никога не е бил. Юън и Брейдън бяха прекалено малки, за да видят това, което видяхме ние с Киърън. Родителите ни бяха щедри с нас, докато Син беше заточен в ъгъла, за да гледа. Мразех всеки празник, при който се разменяха подаръци. На нас ни се даваха толкова много, докато той не получаваше нищо. Спомням си конкретно една Коледа, когато се чувствах толкова зле, че се опитах да разделя подаръците си с него. Той отказа, казвайки, че ако са били предвидени подаръци за него са щели да му ги дадат. Каза ми, че мога да запазя всичките си подаръци и особено съжалението си.
— Не разбирам защо са се отнасяли така към него.
Локлан поклати глава.
— Истината е, че и аз не знам. Вярваш или не, майка ми е добра жена, която обича истински синовете си. Но дори не може да понася да гледа Син. Баща ми я обичаше отвъд всичко и затова отказа да покаже каквото и да е благоразположение към Син. Положи всички усилия да й докаже, че не обича майка му и че самият той не означава нищо за него. Като резултат Син беше избягван. Не мога да си спомня нито един момент, когато баща ми да е казвал името му или да е погледнал директно към него.
Сърцето й я болеше за съпруга й.
— Рождените ни дни винаги бяха отбелязвани с подаръци и тържества. Но никой, дори Син, не знае кога е роден. Всичко което знаем, е, че той е по-възрастен с няколко месеца от мен, но не знаем колко точно.
Казаното от Локлан затрудни дишането на Кали. Не можеше да си представи да не знае кога е собственият й рожден ден.
Внезапно на ум й дойде друга мисъл.
— А името му? То откъде идва?
— Майка ми му го даде. Когато Брейдън беше роден и кръстен, Син поиска да знае защо никой не го нарича по друг начин, освен момче. Той попита баща ми какво е християнското му име и баща ми се отдалечи в мълчание, със засрамено лице от факта, че никой не си беше направил труда да даде име на Син или да го покръсти. Така че майка ми отговори. Тя каза, че ако той толкова много иска име, тогава трябва да бъде кръстен подходящо.
Кали видя чистата агония в сърцето му, докато изговаряше тихо следващите думи:
— Майка ми каза, че бил заченат в грях, роден в грях и че ще умре по този начин. Следователно единственото име, което може да му се даде, е Син.
Очите на Локлан станаха тъжни.
— Никога няма да забравя поразения израз на лицето му. После той изправи рамене и й каза: _Добре. Да бъде Син. Свещеникът твърди, че хората обичат греха. Може би ако съм Син, някой ще обича и мен._
Кали затвори очи от ужас. Колко съжаляваше за суровите си думи към Син. Никога не трябваше да губи търпение с него. Той познаваше достатъчно сърдечна болка, колкото за няколко живота.