Йоме се озърна към Ейвран. Грамадният дъб, под който бе лежало детето, беше паднал, кривите му коренища бяха щръкнали на двайсет стъпки височина. Вятърът бе помел всичката трева наоколо. Ейвран седеше присвита до дънера, стиснала краката си с ръце. Йоме се удиви. Вихрушката беше толкова яростна, че беше очаквала едва ли не да е отнесла момичето.
На трийсетина крачки по-нататък Бинесман питаше сър Боренсон:
— Боли ли те като дишаш?
Боренсон изпъшка от болка.
— Нищо ми няма. Само ми изкара въздуха.
Йоме вдигна глава и видя, че Габорн я гледа, сякаш е готов да я прониже с очи.
Други хора се приближаваха и шепнеха неща като „Чест и слава на Силите“, но Габорн я гледаше с мълчалив укор. Махна рязко с ръка на всички да се отдалечат.
— Защо? — попита я той, след като всички се махнаха. — Защо Сияйният на мрака те преследва?
Йоме не искаше да го товари с още една тревога.
— Не знам…
— Моля те.
— Иска твоя син — промълви Йоме. — Знае, че нося сина ти.
— Моят син?!
— Да — призна Йоме. — Когато се промъкваше към мен в замък Силвареста, създанието каза, че надушва в утробата ми син.
Йоме не знаеше как ще реагира Габорн. Не бе искала да го разбере точно по този начин. Боеше се, че ще се разгневи, че е таила толкова дълго новината.
— Затова взех повече дарове — прошепна Йоме. — Исках да го родя по-скоро. След като Сияйният на мрака го искаше толкова настойчиво…
Очите на Габорн светнаха и той примига да махне сълзите на радост. А може би се бяха смесили със сълзи на тъга. И двамата бяха взели дарове на метаболизъм — твърде много, за да могат тепърва да живеят обичаен живот. Щяха да остареят и да умрат преди детето да стигне пълнолетие. С половин дузина дарове на метаболизъм у всеки, когато момчето станеше на дванайсет години, те щяха да се състарят почти до сто. Въпреки че даровете на жизненост можеха да ги опазят здрави дотогава, човешкото тяло се износваше с времето. Детето може би щеше да се роди здраво и читаво, но Йоме и Габорн така и нямаше да доживеят, за да го видят как стига пълнолетие. Габорн трябваше да осъзнава това, трябваше да разбира цената, която тя вече бе заплатила за своето дете.
Габорн коленичи до нея и я погали.
— Полежи малко.
— Добре съм — отвърна Йоме.
— Ти си повече от добре. Ти си великолепна — каза Габорн. — Но все пак полежи.
Смъкна наметалото си и го положи на тревата. Йоме легна на него. Главата й все още кънтеше, но се чувстваше достатъчно добре, за да стане. Бинесман продължаваше да се занимава с Боренсон.
— Кога щеше да ми го кажеш? — попита Габорн.
— Не знам — призна Йоме. — Мислех да изчакам, докато настъпи затишие между битките… или на втория-третия месец.
Габорн се усмихна насила. Не можа обаче да скрие напиращото зад тази усмивка безпокойство.
— В такъв случай радвам се, че настъпи затишие.
След като рева на Сияйния заглъхна, последва гръмотевичен тътен. В далечината една след друга изтрещяха още две мълнии.
Ейвран седеше на тревата, взряна в душата си, изгубена в кошмари. Стомахът й се гърчеше, пот се лееше от челото й, светкавиците сякаш я пронизваха.
Някъде далече, на Скалата на Мангън, халите съскаха тревожно.
Спомените, които събудиха гърмежите, бяха ужасяващи… бягството през тесните клисури на планините Брейс, с още хиляди хали, взривеното като от фойерверки небе, ужасната гръмоносна буря, която я беше оставила заслепена и зашеметена.
Това бяха част от последните спомени на Пастира.
Дори и сега изпитваше неговата болка. Студът предната нощ бе толкова лют, че почти беше смразил ставите му, докато накрая той не се сви в един изкоп с още неколцина същества, за да се топлят.
Дори сега, седнала под слънцето, Ейвран трепереше само при мисълта за това, а стъпалата я боляха от безкрайния бяг. Умората, изтърпяна от Пастира след многото дни непрестанни походи, от битките, от неспирната работа също я притискаше, наред с неизменната изгаряща жажда.
Но най-вече изпитваше ужас от предната нощ, страха на Пастира от мълниите.
Страхът, който те събуждаха, беше първичен. Разтърсваше я отвъд всякакви граници на разумното. Докато другите разчистваха бойното поле, Ейвран седеше и се чудеше защо е така.