Ейвран усети как дъхът й секна.
— Тя ще призове всички свои войски, за да ви унищожи.
Долния свят
В началото беше един свят и едно слънце, и всички хора бяха Лъчезарни, и обитаваха в мир и благоденствие под Единственото истинско дърво.
Всъщност Ерин Конал не можеше да остави портата към Долния свят в разрушеното село Туинхейвън. О, тя й обърна гръб и се отдалечи, но знанието, че съществува, я дърпаше назад като въже и сърцето й оставаше там, въпреки че по-неотложни неща привличаха вниманието й.
Два часа след като напуснаха Туинхейвън, двамата със Селинор спряха на един самотен хълм с изглед към замъка Хайман, на около пет мили югоизточно от Белдинук.
— Ето го нашето гнездо на стършели — промълви Селинор.
Конничките от Флийдс ги бяха предупредили, че дъщерята на Лоуикър е дала воля на гнева си, но отдалече, от билото на хълма всичко приличаше на истинска война. Дърводелци и зидари укрепваха стените на замъка. Около три хиляди конни рицари се упражняваха с пики по зелените му ливади. На север по хълмовете се точеше колона пешаци. Фургони, пълни с оръжие и продоволствие, се нижеха от изток. Зад тях във въздуха се вдигаше мръснокафява мъгла прах като от движеща се армия, но Ерин не можеше да види какво я причинява.
Ерин и Селинор поеха на запад, през леса, заобикаляйки Белдинук — не смееха да яздят по пътя. Тръгнаха предпазливо покрай сухото корито на един поток, през боровете.
През по-голямата част от деня мълчаха, настръхнали и нащрек. Или поне Селинор беше нащрек. Ерин не можеше.
Докато яздеше през стаената клисура в ранния следобед — слънчевите лъчи пронизваха мокрите листа и комарите тихо бръмчаха в ушите й, — мислите й отново и отново се връщаха към портата към Долния свят в Туинхейвън. Представяше си зелените пламъци, вихрещи се там между черните пепелища на руините.
Беше поразена. Беше открила порта между два свята. Знаеше ли човек що за чудеса се крият от другата страна? Трябваше само да пристъпи през прага й. Ето, на това му се викаше приключение!
Но можеше ли да го направи? Магьосници можеха да навестят тези владения, но Ерин се съмняваше, че са достъпни за обикновен човек.
И все пак… Камата й беше изчезнала. Беше се плъзнала и потънала в пламъците. Навярно беше унищожена, а може би лежеше някъде в този далечен свят.
Самотният и дрезгав грак на врана на билото на хълма стресна Ерин. Предупреди я, че там се крие нещо.
Можеше да не е нищо повече от някой глиган или мечка. Но двамата със Селинор бяха изнервени. Дръпнаха юздите и се вслушаха. Боровете засенчваха билото над тях. Много след като гракът заглъхна, Ерин подкара коня си напред.
Навлязоха в клисура, където високите борове затваряха достъпа от двете страни. Дърветата бяха толкова нагъсто, че Ерин не се страхуваше от ездачи. Никой кон нямаше да може да проникне през гъстите храсти.
Когато прохладните сенки затанцуваха по гърба й, Ерин затвори очи. Малко беше спала през последните няколко дни. Сега използва момента да си почине, както беше обичайно за Владетелите на руни, и остави умът й да се поскита из сънните владения.
Засънува Туинхейвън — сивата пепел, покрила земята, с нейната горчива и суха миризма. Засънува семействата, лежащи мъртви сред пепелищата, и зеления огнен кръг, блеснал над изпепелената земя като мигащо око.
В съня си тя застана до кръга и скочи.
Стъпалата й се удариха в повърхността на един нов свят и тялото й се разтърси. За миг тя се озова присвита в дълбока трева, гъста като килим. Над земята бе надвиснала пълна нощ и тя подуши влагата, вдигаща се от полята. Небето беше изпълнено с искрящи звезди — не десетките хиляди, които се беше опитвала да преброи като дете по полята на Флийдс. Тук, в това небе, светеха стотици хиляди звезди. Всяка бе като огнен кристал, положен върху синя постеля, и съчетаният им блясък даваше повече светлина от луната по време на жътва. Ерин ахна възхитена.
Точно пред нея, на билото на малък хълм, се издигаше самотен дъб. Всеки негов клон беше по-дебел от ствола на най-големия дъб, който бе виждала. Клоните се виеха като огромни змии и на всеки от тях можеше да кацне по една къща.
„Единственото дърво!“ — помисли тя. Великото дърво, което според легендата бе приютявало човеците в Долния свят. Но след като се огледа, разбра, че не е така. Вляво от нея други величествени дъбове издигаха гордо короните си над полегатите хълмове. И всеки беше по своему съвършен, сякаш нечие по-висше съзнание първо си го беше представило и чак след това му беше придало облик.