„Не е Единственото дърво — осъзна тя. — Просто дърво.“
Огледа се. Полята наоколо бяха пусти. Нито един щурец не нарушаваше нощния покой. Някъде много отдалече, на мили разстояние, се чу гърленият зов на някакво животно — а може би птица?
След като нямаше ясна посока, Ерин се запъти към най-близкото дърво, но след няколко крачки спря. Зелената трева стигаше почти до коленете й. Но наоколо й стръковете бяха прекършени на сто крачки околовръст. Замириса й на изгоряла трева. В един овъглен кръг пред нея нещо блестеше като вода под звездната светлина.
Тя пристъпи напред. Приличаше на скорпион, дълъг може би три стъпки. Поне имаше опашка като на скорпион и нокти, но блестеше като сребро. Единият нокът беше счупен. Черните сажди навеждаха на мисълта, че го е поразила мълния.
Статуя ли беше? Или живо същество? А може би все още беше живо? Беше утъпкало диря в тревата — явно бе пълзяло до мястото, където лежеше сега.
Тя извади бойния си чук от калъфа и помириса въздуха. Да, тревата ухаеше сладко, почти като медена, но тук беше ударила мълния. Успя да различи изгорели петна — странни знаци по тревата.
Обиколи и намери тринайсет руни — всяка от тях различна, всяка — непозната, на еднакво отстояние една от друга. Дълбоките отпечатъци от конски копита подсказваха, че тук са обикаляли конници. Успя да подуши мирис на коне.
Зачуди се какво ли се е случило. Някой беше прогорил руни в тревата. Може би докато го е правил, е привлякъл нечие внимание… на патрул. Не можеше да разбере какво е убило скорпиона.
Много предпазливо закрачи нагоре към огромното дърво. Беше като планина. Под клоните му можеше да се побере цяла гора от обикновени дървета. Всяко от листата му беше голямо колкото рицарска броня, а от черупката на всеки жълъд можеше да се направи шлем.
Когато стигна под клоните му, усети някакъв далечен тътен.
Зачуди се. Усещаше, че от низините се вдига прохлада, но въздухът не беше наситен с мирис на влага. Стаеното небе не предвещаваше вятър. Но ето че далечна мълния раздра нощта. Тя погледна към източника й.
Далече на хоризонта небето бе почерняло и скриваше звездите, сякаш идеше буря. В чернилката засвяткаха огнени езици.
Но тази буря не беше естествена… огнените вихри се появиха високо над хоризонта. В мигащата светлина на мълниите тя успя да различи фигури — като на огромни мъже с крила като на прилепи.
Бе виждала веднъж нещо такова — когато Сияйният на мрака удари замъка Силвареста. Сега хиляди същества като него се спускаха на ято откъм хоризонта. Бяха на пет-шест мили и се приближаваха бързо.
Ерин се затича за укритие, с надеждата, че огромното дърво ще може да я скрие, както храст ще скрие мишле от връхлитащ ястреб. Не беше лесно — хълмът бе стръмен. Тя тичаше с все сила нагоре, а клоните над главата й скриваха звездната светлина. От сянката на най-близкия клон до най-дълбокия заслон близо до ствола имаше поне четвърт миля.
Клоните се извисяваха над главата й. Листата миришеха толкова силно, че Ерин си даде сметка, че никога не е мирисала истински миризмата на дъб. Краката й тупкаха приглушено по дебелия килим гнила шума. Под дървото цареше тъмнина и хлад. Тук слънчевата светлина не беше стопляла пръстта от хиляда години. Нищо не растеше под огромното дърво.
Ерин се спъна и залитна. Под краката й изпращяха сухи кости. Нападалите листа ги бяха скрили. Видя огромен меч, забит в земята — като паметник от някоя древна битка. Наоколо лежаха разхвърляни кости на същества, които можеше да са били хора. За миг пред очите й проблесна ярка броня и тя зърна някакъв череп, с твърде широко лице, за да е човешки.
Мълния удари земята — този път по-близо, едва на една-две мили според последвалия гръм. Ерин се уплаши, че ще я разкрие за онова, което летеше отгоре. В ушите й прозвуча неземният вой на Сияйни на мрака.
Притича още по-близо към огромния дъб. Стволът беше стар, изкривен и поне деветдесет стъпки дебел. Съвсем наблизо изтрещя нова мълния и от гърлото й неволно се изтръгна писък… защото на блесналата внезапно светлина тя видя, че дървото има лице… очи и широко отворена уста.
Спря се рязко и примижа срещу сенките, докато поредната мълния не разкри отново гледката пред очите й.