Габорн се обърна към Скалбейрн.
— Докато разпращате съгледвачите ни, заделете десетина души да тръгнат надолу по Донестгрий.
— Да, милорд — отвърна Скалбейрн и кимна на капитана си.
— Знаете ли — с мрачен тон промълви Скалбейрн, — ако тези хали наистина се канят да предупредят господарката си за вас, ще трябва да ги спрете.
— Май ще е най-добре да причакам в засада Единствената господарка преди да е чула новините — каза Габорн.
Но нямаше никаква представа как да стигне до Долния свят. Единствената, която можеше да разпознае дирите на халите, беше Ейвран, а на нея пък й трябваше знанието на Майстора на пътя, за да го направи.
Все още не се беше съгласила да го поведе. Той дори не бе посмял да я помоли. Не искаше да я жертва.
Около тях се бяха събрали десетина благородници. Габорн ги помоли:
— Господа, може ли да останем насаме?
Хвана Ейвран за рамото и я отведе встрани от групата воини. Посмяха да ги последват само Йоме и неговият Дни.
— Ейвран — промълви Габорн. Стомахът му се стегна на възел. — Трябва да те помоля за една огромна услуга.
— Каква? — попита с плах гласец Ейвран. Трепереше. Беше изплашена, въпреки че се стараеше да бъде смела.
— Аз отивам в Долния свят, за да потърся Мястото на костите и Единствената истинска господарка. Можеш ли да ме отведеш при нея? — Отдавна знаеше, че ще му се наложи да я помоли за това, но все пак беше тежко.
Ейвран преглътна и се разтрепера още повече.
— Не можеш да искащ това от едно дете — заяви Йоме.
— Длъжен съм — отвърна Габорн. — Времето ни изтича.
— Не може ли да го направи вайлдът?
— Мислих за това — каза Габорн. — Но той все още не говори достатъчно добре. Съмнявам се, че ще може да разбира въпросите ни, още по-малко да им отговаря.
— Но тя е още момиченце. Дори да каже „да“, не разбира въпроса ти.
— Разбирам го много добре — заяви пламенно Ейвран. — Знам какво има предвид повече от самия него. — Посочи с пръст Габорн. — Той е този, които не знае за какво моли. Пътят е дълъг и опасен. Халите пълзяха дълго през Долния свят, за да стигнат тук.
— Колко дълго? — попита Габорн.
Ейвран поклати глава.
— Не зная. Те не измерват времето като нас.
— Ейвран — заговори Габорн, — това е важно. Усещам, че приближава бедствие. Усещам огромна опасност за всеки мъж, жена и дете, което съм Избрал. Трябва скоро да тръгнем. Не разполагаме с дни, за да ги губим в търсене на пътя. Да знаеш за някой друг начин?
Ейвран поклати глава.
Габорн не беше сигурен дали да й повярва.
— Халите оставиха вдлъбнатина по пътя си насам. Не можем ли просто да тръгнем по нея?
— Вероятно — съгласи се Ейвран. — Но след това ще трябва да слезем в най-дълбоките бърлоги за гнездене, където снасят яйцата си. Всички тунели са утъпкани добре и ги пазят стражи.
Габорн въздъхна и разтри слепоочията си.
— Щом искате да ви отведа — добави Ейвран, — ще трябва да смъкнете Майстора на пътя от тази скала!
— Ще го направя — заяви Габорн. — И преди да тръгнем ще трябва да вземеш дарове. Пътуването ни трябва да е бързо, не мога да си позволя да се тътрим. Ще ти трябва мускул, гъвкавост, жизненост и метаболизъм. Най-вече ще ти трябват дарове на мирис, за да можеш да надушваш белезите, оставени от халите.
— Ейвран… — понечи да заговори Йоме, но Ейвран я прекъсна.
— Всичко е наред. Всеки умира. Всичките ми приятели си отидоха. Той иска да знае дали съм готова да загина с него долу.
— Така е — каза Габорн. — Може и до това да се стигне.
Йоме прехапа устни и изгледа скръбно Ейвран. Надяваше се да разбира, че Габорн не е поискал всичко това с леко сърце.
Ейвран хвана ръката на Йоме и я стисна.
— Знам какво правя. По-добре е да загине един човек, отколкото целият свят. Не мислиш ли?
Сълзите, които напълниха очите на Йоме, не изненадаха Габорн. Винаги беше обичала хората си, но той се почувства смазан, като видя как прегърна Ейвран и я притисна до себе си.