— Никога не съм била добра в такива сметки.
Габорн коленичи и прегърна и двете.
— Йоме — прошепна той в ухото на жена си. — Искам да отидеш в някое безопасно място. По-безопасно от Дворовете на прилива не мога да измисля. Трябва да занесеш писмо от мен до един стар приятел. Той ще знае откъде можем да вземем даровете, които ни трябват.
— Ще ни трябват няколко дни, докато кученцата се привържат към нея — възрази Йоме.
— Ще накараме даровете да ги вземат кучкарите. По този начин може да стане за часове. После ще ги дадем на момичето като вектори.
Йоме кимна съгласна и Габорн набързо нахвърли писмото си. После умът му се насочи към други неща.
Знаеше колко е ценно да можеш да се научиш да мислиш като своя враг. Беше го открил, когато бе на годините на Ейвран, и за миг потъна в спомена.
Деветгодишен, Габорн бе отишъл на есенен лов с баща си и няколко Владетели на руни близо до изворите на река Дуидъм.
По време на лова лордовете забелязаха няколко сьомги, заплували седмици преди очакваното време срещу течението. Бащата на Габорн веднага подхвърли, че иска риба за вечеря.
Лордовете не можеха да подминат с лека ръка такова предизвикателство. Улавянето на сьомгата изведнъж се превърна в голям подвиг.
Беше една от онези прохладни есенни утрини, когато слънцето едва се процежда в клисурите, а за утринните мъгли е нужен половин ден, докато се изкачат по ридовете, за да избягат в небето. Чучулиги и чинки подскачаха по клоните на боровете. Папратите под тях бяха толкова гъсти, че цялата гора носеше техния мирис — леко железният привкус се смесваше с боровите иглички и килима от мъх.
Реката течеше полупресъхнала и валчестите камъни покрай коритото бяха повече, отколкото във водата.
Лордовете яхнаха конете си през плитчините и подкараха сьомгите към Водопада на дивака. Водопадът се извисяваше на сто и седемдесет стъпки. Водата се сипеше отгоре като сребриста коса и студените пръски във въздуха навлажниха раменете на Габорн. Никоя сьомга не можеше да прескочи този водопад, така че вирът под падащата вода беше добро място да ги изловят. Падащата вода бе издълбала хубав вир, прохладен и дълбок. Няколко големи камъка почти преграждаха плиткия отток надолу и проходът можеше лесно да се пази.
Нямаше много сьомги. По пътя нагоре Габорн бе забелязал само три или четири, и видя само една да плува в дълбоките води, което я правеше още по-желана.
Благородниците тикнаха едно късо копие в ръцете на Габорн и му казаха да остане в плитчините и да се „опита“ да прибере в торбата всяка риба, тръгнала надолу по течението.
После всички нагазиха с конете си във вира, докато водата не стигна до коремите на животните. Тогава се нахвърлиха върху рибата с копията, предназначени за лов на глигани.
Беше пълна лудост. Конете, газещи из вира, скоро размътиха водата дотолкова, че не можеше да се види нищо. Ако някой зърнеше риба, надаваше вик и пришпорваше коня, и всички останали хукваха след него, защото се бяха обзаложили кой ще хване най-голямата риба.
Гонеха обаче преди всичко пъстърви, най-голямата от която не беше и колкото ръката на Габорн до лакътя. След час лудуване из водата само един рицар бе успял да наниже сьомга на копието си — малка глупачка, кой знае защо тръгнала и тя нагоре да хвърля хайвер с големите.
Но нали беше син на баща си, Габорн реши, че като е тръгнал да лови риба, ще трябва да мисли като риба.
Всички рицари бяха останали в дълбокото, цапаха и мътеха водата толкова, че рибата не можеше да диша.
Затова Габорн отиде в плитчините в единия край на потока, където надвисналите растения осигуряваха заслон и водата беше сравнително чиста. Скоро забеляза опашката на една показваща се от подмолите сьомга. Бърз удар с копието му спечели рибата, която бе поискал баща му.
Лордовете говореха за това дни наред — за малкото момче, дето нанизало с копието единствената свястна сьомга, докато цяла пасмина подсилени войници и Владетели на руни се изложили като глупаци.
„Ако бях хала — замисли се сега Габорн, — какво щях да направя?“ Всички хали бягаха точно по същата пътека, която ги бе довела тук преди два дни. Поне така изглеждаше.
Но една по-умна хала щеше да хване по друг път.
— Сър Ленгли, маршал Скалбейрн — привика Габорн двамата мъже. — Възможно ли е тази главна сила от хали да действа като примамка? Възможно ли е няколко други от тях да са оставили пътеката?