Йоме се усмихна и постави лявата си ръка на корема на Мирима.
— Дано и ти имаш свое дете.
Беше стара традиция в Хиърдън бременна жена да благославя по този начин своите бездетни приятелки. Просто добронамерен жест. Но Мирима усети как всяко мускулче по ръката на Йоме се стегна и бързо се отдръпна. За миг й се стори, че допирът на Йоме наистина може да напълни празната й утроба.
Йоме се засмя.
— Скоро ще стане, след като твоят съпруг вече… Съжалявам, ако съм те оскърбила или притеснила — бързо добави тя. — Знам, че със съпруга ти си имате неприятности. Просто… желая ти най-доброто.
— Не, няма нищо — каза Мирима. — Благодаря ви.
Но не можеше да прикрие безпокойството си. Не бе посмяла да каже на Йоме, че Боренсон никога не е лягал с нея и че е излъгала за чудодейното му изцеление.
— Позволи ми да ти дам друг дар — каза Йоме, сякаш се опитваше да заличи неволно нанесената обида. — Трябва ти огърлица — вместо онази, от която се лиши. — Бръкна под ризата си, където между гърдите й се криеше една огърлица. — Нося я от известно време, за късмет. Сега на теб ще ти трябва повече, отколкото на мен. — Подаде й опаловата огърлица, с чиято помощ Бинесман се бе сразил със Сияйния на мрака.
— Ваше величество — промълви Мирима, — никога не бих могла да… Но аз нямам какво да ви подаря в замяна.
— Ти ми даде живота ми — и живота на моя син.
Йоме окачи огърлицата на шията на Мирима, прегърна я и двете тръгнаха една до друга към Боренсон.
Боренсон се сбогува с кралицата и се метна на седлото с едно плавно движение, като Владетел на руни. Мирима също скочи на бойния си кон.
Чудеше се защо Боренсон не си поиска обратно бойния кон, след като той имаше повече дарове от дребната пъстра кобила, която яздеше сега. Може би вече не го искаше. Конят беше кралска порода, а Боренсон вече не беше в охраната на краля. Пъстрата кобила, която яздеше, бе по-подходяща за дребен лорд. Двамата поеха на юг покрай реката, после спряха, обърнаха конете и махнаха с ръце.
Йоме стоеше сред сребристите брези в края на гората и също им махна.
И тогава Мирима изпита нещо странно. Стори й се съвсем редно, че Йоме е там сред дърветата, толкова естествено, като плодовете на някое свято дърво. Със златните клони, надвиснали над главата й, в своите зелени пътни дрехи, със сина, растящ в утробата й и конете зад нея, Йоме наистина изглеждаше най-подходящата съпруга за един Земен крал.
Йоме махна на Мирима и Боренсон за сбогом. Беше нещастна. Габорн искаше от нея да е в безопасност, закриляна. Искаше най-доброто за нея.
Но точно сега тя се чувстваше много самотна.
Приятелите й заминаваха за Инкара. Габорн се канеше да слезе в Долния свят. А тя… тя щеше да отиде там, където й бяха казали, докато светът около нея се сриваше. Жадуваше да направи нещо повече.
Каза на сержант Граймсън да събере охраната и потеглиха на изток.
Златистите поля скоро отстъпиха място на земи толкова плодородни, че оставаха зелени до самия край на лятото. Все по-начесто започнаха да никнат селски къщи, каменни огради се точеха покрай широкия път.
Вече навсякъде се мяркаха хора и докато Йоме ги подминаваше, селяните нямаха време да я познаят, камо ли да свалят шапка или да коленичат.
Така че групата й непрекъснато биваше догонвана от викове като: „Ама това кралицата ли беше?“ и „Виж, бързо, минава кралицата!“
В този късен следобед Карис беше само един лош спомен. Ароматът на зряла пшеница приглуши мириса от изгорелите степи; красиви крушови градини с ята скорци, реещи се на облаци във въздуха над тях, замениха сивата пушилка; мученето на добитък, пасящ по зелените ливади, отслаби спомена за детски плач.
Йоме се почувства ободрена.
Граймсън изреждаше имената на селата и градчетата, през които минаваха, а понякога й посочваше полета на древни битки, където се беше разгръщала историята. Скоро тя се увери, че този дребен мърляв мъж е умен и много сърдечен. И все пак се чудеше защо Габорн бе избрал точно той да я придружава.
Щом вечерта отстъпи място на нощта, на Йоме започна настойчиво да й се иска да спрат за истинска, хубава храна в някой от хановете, край които минаваха. Често подушваше вкусните аромати на свинско, готвещо се с праз лук, на пилешки вкусотии или на топъл хляб, току-що изваден от пещта.
Но дългът я гонеше и затова тя яздеше в нощта като вихър, докато накрая, както е обичайно за Владетелите на руни, не заспа в седлото — хладният вятър галеше лицето й и развяваше косата й.