След като всичко приключи, Бинесман размаха ръце над ахатите и образите изчезнаха. Изглеждаше замислен.
— Значи Габорн беше прав. Халите на Скалата на Мангън се опитват да отвлекат войските му.
Ейвран знаеше, че опасността съвсем не е отминала. Може би Габорн беше спечелил една малка победа, но халите на скалата бяха над шейсет хиляди и нямаше да чакат дълго.
Бинесман премести три от камъчетата и й каза:
— А сега погледни сама в тях и се постарай да привлечеш образ. Не се опитвай да си представиш ясно това, което ще видиш. Преместих камъните така, че нищо от това, което показах, няма да се появи отново. Искам просто да се разтвориш за онова, което те ще ти покажат. След като отключиш силата им, можеш да промениш гледната точка, като ги преместваш.
Дълго време й даваше такива указания, но колкото и да се стараеше, Ейвран не можеше да извика никакъв образ. Мъчеше се да си представи разни неща, опитваше се да не си представя нищо — все едно.
Камъните си оставаха просто камъни.
Накрая Бинесман ги прибра в джоба си и й рече:
— Не се тревожи. Може пък след време да развиеш това умение.
— А ако изобщо не се науча? — попита Ейвран.
— Не всички чародеи имат нужда от всички сили — утеши я Бинесман. — Ти вече имаш дар, какъвто аз нямам: можеш да научаваш неща от халите. Този дар е много странен… могъщ, бих казал.
Въздъхна и я погледна умислено.
— Знаеш ли… Нещо друго ми хрумна. Опитай това: затвори очи и си представи сърна в гората. Сърна, елен… какъвто и да е.
Ейвран го послуша. Отначало се опита да си представи петнисто сърне, полегнало сред зелена папрат.
Но спомените на Пастира продължаваха да се носят в ума й и вместо да види сърне тя видя друга сцена — как се учи да изкормва една от големите рогати буболечки. Господарката й беше обяснила как да го прави: „Най-напред й откърти плочата на главата, за да стигнеш до мозъка“.
Ейвран се присви от спомена, който я връхлетя. Примига за миг — мъчеше се да извика образ на сърна.
Представи си елен — огромен, с големи разклонени рога.
— Получи ли се? — попита Бинесман.
— Да.
— Добре. Задръж образа в ума си. Не мисли за нищо друго. Опитай се да видиш животното отблизо, представи си го в подробности. Има мъжки и женски, стари и млади, с различни цветове и оттенъци. Как изглежда? Какви звуци издава? Как мирише? Какво го отличава от другите? Задръж образа в ума си и не мисли за нищо друго.
Ейвран опита. Представяше си елен — стар, със сребърни косми в козината, с разкъсано от битка дясно ухо. Имаше шест разклонения на левия рог и осем на десния.
Образът стана толкова жив, че тя можеше да види дори разширените му дишащи ноздри, как навежда глава и маха с опашка заради някакъв странен мирис. Надушваше миризмата му на мускус, силна в сезона на оплождането.
Представяше си го в ума си, докато не го чу. Появиха се звуци и отначало тя не беше сигурна дали просто не си ги представя… сумтенето му, докато душеше из въздуха за нейната миризма. Чу го как прошумоля през някакъв храст, настъпи суха клонка и направи два скока надолу по хълма, като че ли уплашен от собствените си звуци.
Но звукът не беше въображаем. Беше сигурна в това. Пукотът на скършената клонка отекна на два пъти в ума й. Първия път дойде силен и ясен, сякаш го чу с ушите на елена. Втория път беше далечен, горе по хълма. Същото важеше и за скоковете му.
Чувстваше го, сякаш… не просто го чува. Чувстваше го, сякаш го извлича от някакъв сън и му придава облик.
Изчака, пълна с нетърпение и с разтуптяно сърце, докато не долови тропота на приближаващите се копита. Очите й все още бяха затворени.
— Протегни ръката си — заповяда Бинесман.
Тя го направи. Протегна я с дланта нагоре и еленът се приближи. Влажните косми на муцуната му се отъркаха в китката й, топлият му дъх се плъзна по дланта й.
— Сега отвори очи — нареди й Бинесман.
Ейвран го направи и ахна. Беше очаквала, че от зова й се е появил елен. Някакъв елен.
Но еленът, който ближеше ръката й, беше точно онзи, който си бе представила.
Тя го погали по муцуната и еленът не се дръпна от допира й, сякаш беше питомен.
— Аз ли го направих? — попита Ейвран.