— Ти как мислиш?
— Не, не е възможно да съм го направила аз. Но толкова прилича на…
— Ти си го представи, защото беше наблизо. Умът ти го потърси и го намери, а той отвърна на твоя зов. Тази сила е твърде обичайна за Земните пазители. И тъй като я притежаваш, все по-силно съм убеден, че си тук, за да закриляш някой вид животно.
— А не камък? — заяде се Ейвран.
Но урокът на Бинесман не беше свършил. Той каза строго:
— Това не е дреболия. Всеки Земен пазител си има своя задача и всяка е от еднаква важност. За да отговори на призванието си, всеки Земен пазител развива различни сили. Аз никога не съм могъл да призовавам животни. Малкото, което знам, е чуто оттук-оттам. Но ти си доста силна. Изпитах те с елен и ти го извика още първия път.
— Те трудни ли са?
— Колкото по-сложен е интелектът, колкото по-остър е умът, толкова по-трудно е да повикаш едно животно. Ако се беше провалила с елена, щях да те пробвам с мишка или с бръмбар.
— Значи еленът е по-труден от мишката, а човекът по-труден от елена?
— Само най-великите могат да призовават човек.
— А могат ли да бъдат призовани дори когато са мъртви? — Мислеше си за Бранд, за Роланд и за майка си.
— Могат — отвърна Бинесман. — Но то е съвсем различно от призоваването на живо същество. Много по-лесно е да повикаш мъртвец. Дори и аз мога да го направя.
— Наистина?
— Че кой според теб призова духа на Ерден Геборен при Лонгмът? — Посочи с пръст към гърдите си.
Ейвран се замисли. Нейното призоваване приличаше на истинско чудо.
— Може ли едно същество да откаже на призива?
— Да — отвърна Бинесман. — В известен смисъл този елен тук си мисли, че е дошъл по свое желание. И е така. Ти извърши повикването, а еленът на свой ред се отзова. Но можеше да откаже.
Ейвран постави ръката си на муцуната на животното и се усмихна.
Бинесман пристъпи и огледа елена.
— А сега — тихо каза той — погледни в очите му. Вгледай се дълбоко в тях и ми кажи какво виждаш.
Ейвран продължи да гали стария елен и да го чеше под челюстта. Никога не си беше представяла, че е възможно да се приближи толкова до едно диво животно и да го накара да се държи като питомно. Но си спомни как Бранд често й казваше, че е способна на нежност дори с грааците.
После се взря в тъмнокафявите му очи и погледна дълбоко зад тях. Замириса й на хора — на вълнени наметала и конска пот, и метална броня, и киселата миризма на човешка плът. Прииждаше силна в ноздрите на елена и мускулите му неволно потръпнаха. Спомняше си някакъв стар лов — лая на кучетата, докато бягаше от стрелците. Животното се дръпна назад, готово да скочи и да побегне.
— Страх — промълви Ейвран. — Страхът на елена е нещо ужасно. Толкова много хора има днес из горите, Владетели на руни, препускащи наоколо. Това го кара да е нащрек.
Бинесман се изгърби на тоягата си до нея, а Ейвран пусна елена да си отиде. Той направи няколко дълги скока, спря в края на леса и вдигна високо глава, замръзнал за миг в профил. После влезе кротко под сенките и започна да пасе.
— Много добре — каза Бинесман. — Притежаваш сила, каквато на мен никога не ми е била достъпна. Никога не съм могъл да повиквам животни и никога не съм могъл да гледам в човешки умове. Винаги е трябвало да се примирявам с разговора с тях.
— Но… как ме погледна само, когато се срещнахме! Сигурна бях, че знаеш какво си мисля.
— Е, добре. Когато човек остарее колкото мен, не му трябват Земни сили, за да чете умовете на децата. Моят наставник — каза Бинесман, — от друга страна, често използваше силите си. Надничаше в умовете на птици и зайци, за да разбере кой е минал по пътеката преди него или кой би могъл да го преследва…
Сенките вече се бяха удължили. Нощта загръщаше земята. Сладкият мирис от полята долу се смесваше с мириса на елова кора и суха шума в леса. Диви гълъби гукаха сред хълмовете.
Бинесман и Ейвран седнаха в тревата. По черната равнина като диаманти горяха лагерни огньове, странни синкави сенки блуждаеха горе, по Скалата на Мангън.
Десета книга
Ден трети в Месеца на листата,
Ден за магесници
Асгарот
Нашият свят е само една сянка на Единствения истински свят. Вие сте само един смътен намек за Лъчезарните.