За не добре настроено ухо звучеше само като стенещ вятър. Но Андърс слушаше този звук през целия следобед.
За миг огънят лумна.
Жената на Андърс усети полъха и промълви:
— Сили небесни!
Андърс се беше надявал да чуе и женски смъртен вик. Но в писъците се смесиха само пет гласа и всичките бяха мъжки.
Андърс вдигна бокала с вино към късните си гости: херцог Стоут от Лонък и принц Грюненсен от Ейремот.
Принцът говореше. Беше едър и снажен момък с мека тъмна коса и с момичешко поведение.
— Не мога да понасям пътуването с кораб. Последния път, когато се качих на един, трюмът му се оказа пълен с плъхове. Те, знаете ли, разнасят болести. Затова пътувам само по суша. В хановете поне торбаланците им смъкват бройката.
— Мислех, че в Ейремот е твърде студено както за плъховете, така и за торбаланците — подкачи го херцог Стоут.
— Милорд — изсъска жената на Андърс в ухото му, притеснена от обрата на разговора на трапезата.
Той се усмихна. Разговорът със сигурност щеше да се обърне към по-гадни неща от плъховете.
— Вдигам тост — каза крал Андърс — за приятелите от далечни страни.
Гостите се усмихнаха; бяха пияни. Вечерята бе минала кротко, в муден разговор, изпълнен с дълги паузи. Андърс се извини, излезе и се качи на кулата си.
Там постоя, загледан на юг. Йоме беше толкова далече. Почти нищо не можеше да направи оттук.
Нападението му бе минало тромаво, неелегантно. Господарят му не беше доволен. Може би…
Дълго време мисли за плъхове. Огромни плъхове, черни като въглени, ровещи под къщите. Тлъсти плъхове по кейовете, гризещи рибешки глави. Хлъзгави плъхове из горите, катерещи се по дърветата. Плъхове, разнасящи мор и болести.
Изведнъж му хрумна нещо. Мъжете, достатъчно податливи на заклинанията му, че да се бият на негова страна, бяха малко. Вече беше използвал трима. Но войните не винаги се водеха с хора и оръжие.
Дали все пак да не изпрати плъхове? Да предизвика мор на цял народ — старите, болнавите, жените и децата?
В един ясен ъгъл на съзнанието му човекът, който някога бе Андърс, извика: „Това е чудовищно!“
Андърс се смяташе за корав човек. Беше крал, в края на краищата. Едва дванадесетгодишен бе осъдил на смърт един разбойник. Беше се сражавал в битки.
Беше изпратил мъжете да убият Йоме, без много да се замисля.
Но никога не беше причинявал смърт на невинни, и то така масово.
Хладен вятър подръпна косата край ухото му и нашепна: „Това ще ме възрадва“.
— Не! — каза той гласно и поклати силно глава.
Студеният полъх го шибна в гърба и мразът отне дъха му. Главата му сякаш се завъртя и за миг той се почувства замаян, като пиян.
Изведнъж затрепера от страх, осъзнал, че ръбестите камъни на двора са близо, съвсем близо. Вятърът изфуча зад гърба му и той залитна към бойниците. Толкова малко му трябваше да го събори…
„Възрадвай ме“ — нашепна глас в ухото му.
За секунда Андърс изпита отчаяние. Стремеше се да служи вярно на вятъра с надеждата, че и той ще му служи в замяна. До някаква степен му служеше. Сега разбра, че всеки момент може да се обърне срещу него. Впримчен беше в ярема му, щеше или да изпълни волята му, или да бъде премахнат.
Студеният вятър го блъскаше, сечеше тънкия халат и ризата му като меч. Пронизваше сърцето му.
Изведнъж той изправи гръб, вкочани се и се остави студът да го изпълни до костите.
— Хайде, мои воини — прошепна Андърс. — Елате.
Вятърът беше духал от юг през целия ден. Но сега магьосникът на ветропоказателя на най-високата кула се обърна и посочи на запад.
Вятърът задуха с нова ярост.
Сега Андърс чу звуци по улиците — топуркането на малки крачета, цвърченето на тънки гласове. Надникна надолу сред дълбоките сенки и видя тъмни фигурки, притичващи по каменните настилки.
Отнякъде изскочи териер, излая и захапа едно от зверчетата. То запищя от болка, когато териерът прекърши гръбнака му.
Но плъховете продължаваха да извират изпод града. Изпълзяваха от шахти и канали, изскачаха от плевниците и оборите. Спускаха се от дървесните стволове и излизаха от дупките на прогнили подове. Тичаха по покривите на малки глутници, заливаха стените на замъка като тъмен прилив, оставяйки след себе си мокри изпражнения.
Тук-там някоя жена изпищяваше, щом разбереше, че под краката й пълзи стадо плъхове.