Хората щяха да говорят за това дни наред, знаеше Андърс — загадъчното преселение на плъховете. Но на него му трябваха тези мръсни зверчета, с тяхната склонност да разнасят мор.
Бягаха от града под прикритието на мрака и поемаха на изток с вятъра.
А Андърс прошепна тихо, обърнат на юг:
— Върни се у дома, Йоме. Твоята страна се нуждае от теб.
Едва бе приключил с всичко това, когато жена му се качи на кулата.
— Цяла нощ ли ще стоиш тук? Имаш гости все пак.
Крал Андърс се усмихна.
Бащата на Фарион
Фарион е кралицата на Дрямката. Тя възнаграждава добрите деца, като ги отвежда в красивите владения на съня, и наказва лошите, повеждайки ги по тъмните пътеки в земите на изкривените фантазии.
За да си спечели благоразположението й, детето, ако не е било послушно, може да остави до креватчето си плод или сладка.
Звезди тлееха в студените небеса над Скалата на Мангън. Слънцето беше залязло преди час, а халите все така си седяха над своята грамада от камъни и сипеха заклинанията си.
От замъка Фелс бяха пристигнали фургони, натоварени с провизии, и войската на Габорн се нахрани добре. Много от лордовете лежаха загърнати в походните си одеяла — почиваха си истински след много дни езда и битки.
Всичко изглеждаше кротко, но Габорн седеше до огъня нащрек, в очакване. Усещаше опасността, приближаваща постовете му. Барон Уагит, който бдеше на пост, извика от края на лагера:
— Милорд, маршал Скалбейрн казва, че има нещо, което трябва да видите.
Габорн моментално настръхна, усетил заплаха. Да, чувстваше я — дебнеше покрай кръговата нощна охрана. Стана, придружен от своя Дни, и тръгна след барон Уагит. Жълтата коса на якия младеж светеше като коприна под звездната светлина, гърбът му изглеждаше достатъчно широк да го яхне човек. Постовите огньове грееха в плътен кръг около Скалата на Мангън, всеки на двеста разкрача отстояние.
В хладния нощен въздух звуците се носеха неестествено ясни. Габорн чуваше хрипливото дихание на халите, сякаш чудовищата бяха допълзели по-близо в тъмнината. От Скалата продължаваха да се сипят валма дим, синкави светлини проблясваха около Руната на опустошението.
Пътьом Габорн забеляза и други постове из полето — светлината на звездите се отразяваше от броните и шлемовете им.
Стигна при Скалбейрн. Върховният маршал бе оседлал коня си и стоеше в тъмното, стиснал пиката в едната ръка и юздите на коня в другата. Гледаше изпълнен с копнеж над полята. Маршал Хондлър стоеше до него. Намираха се на около една миля от Скалата на Мангън.
Хондлър шепнеше:
— Ти или си най-големият храбрец, когото съм познавал, или си по-голям глупак, отколкото съм допускал.
— Не е глупак — избоботи Уагит. — Имаш думата ми на специалист по това.
Скалбейрн плесна барона по гърба за поздрав.
— Какво става тук? — попита Габорн.
— Хала, милорд — отвърна Скалбейрн. — При това чудовищно голяма, зад ей ония скали. Искам да я убия.
Габорн проследи погледа му. Зад три струпани една до друга скали по дъното на дерето наистина газеше пурпурна магесница. Грамадното същество леко сияеше от огнените руни, покрили цялото му тяло. Въртеше се в кръг като зашеметена, задните й крайници се влачеха. Беше на по-малко от половин миля, някъде по средата между тях и Скалата на Мангън.
— Как е стигнала тук? — попита Габорн.
— Видяхме я да се катери по стръмнината — отвърна Хондлър. — Беше на около сто крачки горе, но се подхлъзна и падна. Оттогава обикаля из полето, както я виждате сега.
Габорн помисли дали да я нападнат, попита земните сили. Мисълта събуди в него чувство на паника.
— Оставете я. Не е толкова безпомощна, колкото изглежда.
— Ох, да имах сега една балиста тука — каза Хондлър. — Щях да й набия един прът в миризливия задник.
— Балисти имаме — каза му Габорн. — Дойдоха с фургоните преди около час.
Хондлър и Уагит се спогледаха ухилени. Габорн пак привика земните сили. Да, щеше да е безопасно, ако я приближат за обстрел.
— Докарайте балистите.
Хондлър и Уагит забързаха в мрака и оставиха Габорн и Скалбейрн сами.
— Уагит май започва да ви харесва — отбеляза Габорн.