Скалбейрн изсумтя.
— Свястно момче е. Може би е достатъчно добър за такива като дъщеря ми, Фарион. Отдавна мисля, че й трябва добър мъж — някой, който няма да я съди за слабостта й. Тя е малко простовата, нали ме разбирате.
Габорн не каза нищо.
— Знаете ли — продължи Скалбейрн. — Хондлър може да ви послужи добре.
— Искате да кажете, че сега не ми служи?
Скалбейрн поклати глава.
— Заклел се е във Вълчето братство. Не се доверява изцяло на преценките ви. Смята, че вие сте… прекалено благороден.
Габорн се засмя.
— Той го мисли сериозно, милорд — заяви Скалбейрн и разказа историята на Хондлър за благодетелната майка и крадливия й син. — Хондлър твърди, че има само една добродетел, милорд… умереността. И че дори тя не е добродетел, когато с нея се прекали.
— Според неговата логика — възрази Габорн — трябва да се смятам за добродетелен само доколкото давам толкова, колкото крада, и говоря истината толкова често, колкото лъжа.
— Той би казал, че добрият човек просто дава повече, отколкото отнема, и спасява повече, отколкото трепе.
— Това твърдение изглежда адски удобно.
— Много удобно. Спестява на ума излишни разсъждения и облекчава вината.
Габорн се ядоса. Разбираше гледната точка на Хондлър: че хората всъщност се учат да гледат на порока като на добродетел; а прекаляването с добродетелността може да се превърне в порок.
Но според него самия греховете бяха нещо по-здраво, като подводни скали, подаващи се от дъното на залива. Всеки съвестен човек може да преведе кораба между тях. Всяка друга постъпка води до чувство за вина и страдание. Аргументите на Хондлър не само че се въртяха в затворен кръг, те сякаш бяха съставени, за да подвеждат.
— А вие какво мислите за това?
— Не бих могъл да ви виня за добротата ви — отвърна Скалбейрн. — В края на краищата аз самият бях облагодетелстван от щедростта ви.
— Сгреших, като Избрах Радж Атън. Сега го разбирам. Дали сгреших и като Избрах вас?
Скалбейрн поклати глава.
— Не знам. Очевидно не бих могъл да помисля такова нещо. Вчера, в битката за Карис, вие спасихте живота ми шест пъти. Длъжник съм ви. Смятам да се отплатя.
Габорн го изгледа. Мъжът стоеше пред него, стиснал дългата пика и загледан към пурпурната магесница сред полето. Една падаща звезда просветна в небесата над Скалата на Мангън и остави светла диря.
В разгара на вчерашната битка Габорн бе изпратил предупредителния си зов към много хора — толкова хиляди пъти, че не беше възможно и да предположи колко живота е спасил.
Сред полето зад Скалбейрн изведнъж се чу глух тътен — шум от пропадаща пръст и камъни. Габорн се обърна и видя вдигащия се във въздуха прашен стълб. На по-малко от сто крачки на запад от един от постовите огньове теренът беше хлътнал, образувайки яма, широка трийсетина стъпки.
— Какво беше това? — извика Скалбейрн.
Габорн мигновено разбра какво се е случило и защо така непрекъснато се засилваше у него чувството за заплаха около неговите стражи. Халите бяха започнали да ровят под земята, опитваха се да заобиколят хората му във фланг!
Но тунелът им бе минал под скала, която не бе могла да издържи.
Схвана замисъла им. Ейвран беше казала, че никоя от халите тук не може да изгради Руната на опустошението. Халите бяха спрели, защото бяха жадни, наплашени и отчаяни.
В ума му разцъфтя план. „Удари!“, призова го Земята. „Удари веднага!“
— Свирете отбой! — извика Габорн. — Хората ни да се отдръпнат от наблюдателните огньове. Войските да се строят при потока.
Обърна се и затича в тъмното.
— Какво? — попита Скалбейрн. — Ще бягаме ли?
— Не! — извика му Габорн. — Ще атакуваме. Вече знам как. Трябваше да се сетя по-рано! Днес видяхме чудеса. Изчакайте малко и ще ви покажа още едно.
Заливът на враните
Йоме често се бе опитвала да си представи Дворовете на прилива, но въображението й изневеряваше.
Знаеше, че градът е разположен на многобройни острови, и беше слушала за прочутите мостове, които ги свързват. Мостовете бяха изваяни от кристал, докаран от планините Алкаир с огромни баржи.