— Сто стрелци? — учуди се той с насмешка, след като Йоме и останалите спряха зад гърба му. — Според мен можете да направите краля си на игленик и с два пъти по-малко. — Подкара напред да излезе на светло.
Шестимата паднаха на колене и зяпнаха лордовете пред себе си.
— Видяхме ваше величество да язди на юг тази сутрин! — извика единият. — Помислихме, че плячкаджии може да се запътили насам. Това е родният ни дом, нали разбирате.
— И чухме земята да стене, и видяхме един облак да се издига над Карис! — добави друг.
— Вярно ли е? — попита един от младежите. — Вие наистина ли сте Земния крал? — При тези думи всички млади мъже коленичиха и загледаха Габорн с очакване.
„Дали наистина съм Земния крал? — зачуди се той. — Как да отговоря сега на този въпрос?“
Разбираше какво искат. Шестима дребни мъже без никакъв дар, дошли да бранят пътя срещу Непобедимите на Радж Атън. Рядко беше виждал такава глупост… или такава храброст. Искаха закрилата му. Искаха да ги Избере.
Щеше да го направи, стига да можеше. Напоследък бе имал време да размисли какво цени у хората. Неговият Дни беше казал, че цени хората с прозрение, докато други ценяха мъжката сила и острия ум.
Но сега Габорн разбра, че най-много цени онези, които умеят да обичат и да живеят доброчестиво. Ценеше хората със здрава съвест и непоклатима решителност, хора, дръзващи да се изправят срещу мрака дори когато надеждата за оцеляване е нищожна. Почувства се поласкан, че се среща с тези добри, простовати хора.
— Не съм Земен крал — призна Габорн. — Не мога да ви Избера.
Момчетата не можаха да скрият разочарованието си, колкото и да им се искаше — дори в сенките, хвърляни от лагерния им огън. Въздъхнаха и всеки от тях сякаш посърна и изгуби надежда.
— Е, нищо — разсъди бащата, — може и да не сте Земния крал, но все пак сте нашият крал. Добре дошли в Балингтън, милорд.
— Благодаря — отвърна Габорн.
Пришпори коня си напред в тъмното, покрай мъжете и под буковите дървета. Приятелите му препуснаха след него. Изпрати ги пълна тишина. Нощта ставаше студена, дъхът излизаше от ноздрите му като мъгла.
Усети, че се е задъхал от страх, че всеки момент ще се разплаче. След още една миля, където ниските хълмове се сливаха, той дръпна юздите и другите спряха зад гърба му.
— Време е — каза Габорн на малката група. — Трябва да поговоря със Земята.
— Толкова скоро ли ще се опиташ? — попита Бинесман. — Сигурен ли си? Земята отвърна силите си от теб само преди два часа. Не разбираш ли, че шансът ти за благоприятен отзвук е нищожен?
— Сигурен съм — заяви Габорн.
Имаше церемонии, извършвани от чародеите, на които обикновени хора не присъстваха. Габорн се обърна към групата си.
— Джюрийм, ти ще се погрижиш за конете. Ерин, Селинор, останете с него. Останалите, елате с мен.
Слезе от коня. От юг се трупаха облаци и отгоре светеше съвсем бледа, разпокъсана звездна светлина.
Йоме слезе от коня и колебливо го хвана за ръка.
— Сигурен ли си, че искаш да дойда?
— Да — отвърна Габорн. — Сигурен съм.
Бинесман хвана тоягата си и ги поведе; вайлдът вървеше по петите му. Минаха през едно тясно дефиле, по камениста пътека, оставена от кози и овце.
— Когато човек се обръща към Силите — почна да го съветва Бинесман, докато се катереха по пътеката, — когато търси тяхната благосклонност, трябва да е в подходящо състояние на ума. Не е достатъчно само да потърсиш благословията им. Трябва да си с чисто сърце и ясна цел. Трябва да оставиш настрана гнева си към Радж Атън, страховете си за бъдещето, както и себичните си желания.
— Опитвам се — каза Габорн. — Земята и аз искаме едно и също. Искаме да спасим моите хора.
— Ако можеш изцяло да възвисиш желанията си — каза Бинесман, — ще станеш най-могъщият чародей, който е познавал този свят. Ще чувстваш нуждите на Земята и ще се превърнеш в съвършения инструмент за тяхното изпълнение. Нейните защитни сили ще потекат към теб без никакви задръжки. Но ти многократно отхвърли потребностите на Земята. Тя ти възложи да спасиш семе на човечеството, но ти се стремиш да спасиш всички — дори такива като Радж Атън, за които знаеш, че са недостойни.