— Познава го добре? — възкликна Граймсън. — Че те са стари приятели.
Йоме беше изумена, че Габорн е в толкова близки отношения и с двамата.
Все пак на Габорн му трябваха добри псета. Макар да допускаше, че Граймсън ще се оправи с този тип, Скарби, любопитството я подтикна да каже:
— Щом са приятели с Габорн, бих искала да се запозная с него. Идвам с вас.
— Но, ваше величество, вечерята се готви!
— Може да почака, докато се върнем. Това е по-важно.
Граймсън кимна с неохота, но нямаше избор.
След няколко минути вече бяха сменили конете и поеха в лек тръс през града. Толкова късно улиците вече бяха пусти, освен по някоя случайно минаваща котка или притичал в сенките торбалан.
Скоро стигнаха в по-грозната част на града, така наречения Залив на враната, където покрай вълнолома бяха накацали съборетини и миризливи гостилници, а във въздуха се носеше тежката воня на изгнила риба, китова мас, урина и варени раци. Зидовете на древните сгради бяха почернели от сажди.
Макар и толкова късно през нощта, от разтворените прозорци на бардаците се лееше музика и дрезгав смях. Навсякъде из пивниците седяха мъже в торбести панталони, наведени над големите халби с ейл; наклепани с червило и пудра курви щедро излагаха стоката си на показ. Старици почистваха и кърпеха рибарски мрежи под светлината на уличните фенери, деца притичваха насам-натам като пристанищни плъхове.
Тази част от града не заспиваше никога. Призори с отлива лодките щяха да излязат и стига да не зърнеха сред вълните морски чудовища, нямаше да се върнат преди залез-слънце.
От време на време между всевъзможните дюкянчета, ханове и рибни пазарища Йоме зърваше хилядите рибарски лодки — плетени от ракита дребни крайбрежни съдове и по-големи гемии, — закотвени в залива. Подскачаха като парчета коркова кора върху покритата със златистия прах на звездите вода. Много от лодките бяха с изваяни змийски глави на носовете, с бели руни за здравина и намиране на верния път, изрисувани по тях вместо очи.
Сержант Граймсън подкара бавно и навлезе в една тъмна и тясна уличка. Одимените и схлупени сгради от двете страни почти се допираха. Йоме си даде ясна сметка, че сама никога не би могла да влезе тук — най-малкото ако си беше простосмъртна.
Но тя беше Владетел на руни, и при това с охрана. Това й вдъхна кураж.
Копитата на конете зачаткаха по каменната настилка. По тесните веранди отпуснато седяха мургави мъже. Единствената светлина на улицата се сипеше от някаква разтворена врата в другия край. Два едри мастифа с нашийници с остри шипове изскочиха иззад една кола и залаяха и заръмжаха при появата на конете.
Конят на Граймсън се изправи на задните си крака и зарита във въздуха, а този на Йоме заотстъпва. В суматохата, докато се мъчеше да удържи коня, от тъмните преддверия наоколо се изсипаха петима-шестима мъже.
Един от тях завика на мастифите и ги зарита — ругаеше грубо. Йоме никога не бе чувала такива думи. Друг мъж — млад — скочи напред, сграбчи с мръсните си ръце юздите на коня й и я изгледа дръзко. Полубеззъбото му лице едва се виждаше на смътната светлина.
Наоколо се струпаха още. Един от тях, едър тип с прошарена брада, се отдели от сенките. Държеше дебела тояга с железен шип на края. Докато мастифите лаеха, той ревна на Граймсън:
— Ей, момко! Коня, дето си го яхнал, го бива. И жената, дето я водиш, я бива. Сигурен съм, че и златце имаш в кесията. Тъй че кажи ми една причина да не ти клъцна гърлото и да не ти ги взема всичките?
Йоме успя някак да удържи коня въпреки ръмженето и лая на мастифите. Мъжът с окапалите зъби, който държеше юздите, ги пусна веднага щом тя посегна към камата в ботуша си. С нейните дарове можеше да го изкорми като риба, но се въздържа.
— Нито жената, нито коня ми можеш да вземеш — отвърна Граймсън, — но ето ти малко злато, щото казват, че „многото имане не е на добро“. — Свали кесията си и я хвърли на негодника. Йоме едва потисна гнева си.
Брадатият изнудвач замахна с тоягата си към едно от кучетата и го отпрати с вой в сенките, след което се разсмя гърлено.
— Граймсън, к’во търсиш тука, човече, при скапаните плъхове? Сигурно можеш да си намериш по-кротки типове, с които да се напиеш тая нощ? Или Габорн най-после е решил да ме прибере в дранголника?
— Не съм тръгнал да търся хора, с които да пия — безгрижно отвърна Граймсън. — Иначе нямаше да съм тук с тебе.