Докато говореше, вратата на близката съборетина се отвори и от нея надникнаха да видят за какво е цялата суматоха три хлапета, облечени в дрипи.
Грубиянът претегли на ръка тежестта на кесията, след което му я хвърли обратно.
— Казвай какво мога да направя за тебе?
Граймсън му я хвърли обратно и негодникът облещи очи.
— На краля му трябва малко кучешка плът. И казва, че Абел Скарби винаги знае къде да намери най-добрите кучета за ямите в града.
Абел се ухили широко.
— А, кучета за бой? Мастифи? Бултериери?
— Не. Особена порода — каза Йоме. — Жълти кучета, и дребни, но известни с това, че бързо се привързват към човек и имат някои други ценни качества. Някои лордове биха възразили срещу такива животни, но вие би трябвало да ги знаете, нали?
Абел Скарби я изгледа отдолу втренчено. Йоме беше дръпнала качулката си, за да скрие лицето си, но не можеше да не е забелязал качеството на коня й, както и на облеклото. Личеше, че е свикнал да си има работа с всякакви хора, защото не я попита коя е.
Абел се изхрачи на камъните.
— Тая порода много за спорт не я щат, ама може да се намери. И слагам бас, че по-подло куче от това няма да видиш в ямите. Помня една кучка — опасна беше като чувал с язовци…
— Можете ли да ни намерите от тях? — попита Йоме. — Тази нощ? Още сега? Не са за мен. За краля са. Ще поискам поне трийсет, а и повече, ако намерите.
— Ще ги имам до заранта — рече Абел.
Йоме прехапа устна.
— И още нещо. Хората, които ги продават, трябва да вземат дарове на мирис и да ги прехвърлят като вектори на кралския посредник. Добре ще платя за тази служба.
Абел Скарби едва преглътна, изведнъж разбрал с кого си има работа, падна на колене и изръмжа на младежа, който държеше юздите на Йоме:
— Кадор, я да си прибереш лапите от коня на кралицата.
Кадор боязливо отстъпи и вдигна ръце, сякаш очакваше, че ще го набият.
— Извинете ни, ваше величество — заговори Абел. — Груби хора сме тука, гърбовете си пазим. Пазим закона на тая улица. Не искахме да ви оскърбим.
— Няма за какво да се извинявате — каза Йоме. — Всеки приятел на Габорн е и мой приятел.
Абел се загледа в нея с тъжни очи и с тревога на лицето.
— Верно ли е, ваше величество? Габорн наистина ли е Земния крал?
— Да.
— И… ни чакат тъмни времена?
Йоме кимна.
Абел хвърли кесията в ръцете й и каза високо:
— Ваше величество, аз пари не ща. — Сложи тоягата си на земята в пародия на благородник, предлагащ меча си на своя владетел — в светлите му очи грейна смесица от надежда и страх, че ще го отхвърлят — и обясни: — Милейди, аз не съм някой скапан фукльо. Копринено палто няма да сложа за пир, и ако влезете в скапания ми коптор, ще видите, че е миризлив като меча бърлога и че няма и един стол или маса, достатъчно чисти, за да седне особа като вас. Но сърцето ми е толкоз вярно и гордо, като на всеки лорд, който е сгъвал коляно пред вас. Рицар, да речеш, не съм, но жилите ми са толкоз здрави, колкот’ на най-якото животно на тоя свят. И си имам седемнайсет синове и дъщери. Тъй че ви моля да помолите краля — дето ме наричаше свой приятел — да вземе да Избере и мене и децата ми.
Младите побойници около Йоме вдигнаха очи и я загледаха с очакване, като псета, молещи господаря си да им хвърли кокал от трапезата. Децата на прага, покрити с мръсотия вместо наметала и облечени в дрипи наместо дрехи, боязливо пристъпиха навън и се струпаха около баща си. Той разпери ръце и прегърна малките. Йоме се поколеба.
Габорн нямаше сила да го Избере, но тя не посмя да му го каже. Човекът изглеждаше обезнадежден, отчаян.
Седемнадесет деца. Тя си помисли за едното в собствената си утроба. Щеше ли да понесе, ако го откъснеха от нея?
— Габорн е далече — каза тя, — сражава се с халите. Сигурна съм, че би ви Избрал, стига да можеше.
— Ми кат дойде тогаз? Да го помолите заради нас, а?
„Габорн има шанс да си върне силите“ — увери се сама Йоме. Но подозираше, че това никога няма да стане.
— Ще го помоля — обеща тя.
Устните на Абел трепереха, очите му блестяха от благодарни сълзи. Той едва потисна хлипа си. Децата му стояха наоколо с широко отворени очи. Едно момиче изтича обратно в схлупената къща и завика: „Мамо! Мамо!“
Абел промълви със стиснато гърло:
— Благодаря, милейди. Ще гледам да ви се отплатя.