Магическата раса тот от земите отвъд Каролско море вече почти се бе превърнала в легенда — казваха, че всички същества от техния вид били измрели. Това можеше да е само сянката на могъщ магьосник.
Вода и студено желязо едва ли щяха да са достатъчни, за да го прогонят. Само някой велик чародей можеше да прогони чудовището.
Призракът стоеше на склона, килнал леко глава на една страна, сякаш душеше въздуха, и пипалата, провиснали като брада под дългите му челюсти, се извиваха. Съществото се полюшна на четирите си крака, обърна се невероятно гъвкаво и решително закрачи на северозапад.
„Уловило е миризмата на нещо — помисли Мирима. — И след като аз самата идвам от север, това «нещо» може да съм аз.“ Тъкмо се канеше да скочи на коня си, когато Боренсон я спря. Почти в същия миг тя чу тупкане на конски копита. По пътя зад тях в галоп се приближаваше някакъв ездач.
Покрай укритието им профуча тежък боен кон със загърнат в наметалото ездач, ниско приведен и треперещ от ужас. Плетената му ризница дрънчеше приглушено. Дори овчата кожа, с която бяха покрити копитата на коня, не можеше съвсем да скрие звука. Мъятинец. А призракът беше тръгнал след убиеца. Единственият проблем бе, че тя също се криеше в леса. На призрака сигурно щеше да му е все едно кого ще хване пръв.
„Какво би предпочела да рискуваш? — попита се тя. — Смърт от мъятински убиец или смърт от призрак тот?“
Боренсон го реши вместо нея. Смуши коня си и препусна.
Мирима го последва. Жребецът й се втурна напред с все сила.
Единственото, което можеше да направи, бе да се постарае да се задържи на седлото. Все пак измъкна и стоманения си лък с илюзорната надежда, че желязното острие може да сплаши призрака и да го задържи на разстояние.
Подсиленият кон препускаше в галоп през дърветата. Зад тях се чу същият нечовешки вик. Не беше скръбен вой — приличаше по-скоро на писъка, издаван от орел, когато се спуска върху жертвата си.
Подсиленият й кон удвои скоростта, подгонен от дива паника, а Мирима се приведе ниско в седлото, стиснала здраво юздите. Боренсон водеше, наметалото плющеше зад гърба му. Дърветата оредяха. Мирима погледна през рамо. И кръвта й замръзна. Призракът скачаше след нея на невероятно дългите си крака. Сияеше със собствена вътрешна светлина, тъй че сега тя го виждаше ясно — само на двеста крачки зад нея. Кожата му блестеше бяла като слонова кост, а огромните му тъмнопурпурни очи светеха. По ръцете му горяха смътносини руни, древни защити срещу смъртта. Пипалата се полюшваха по тясната му брадичка като брада, а в лишената от устни уста проблясваха дълги криви зъби. Съществото посягаше напред с дясната си лапа, сякаш искаше да я хване. Лапите му бяха невероятно дълги и завършваха с по три криви ноктести пръста с много стави.
— Лети! — извика тя и конят й удвои усилията си, стрелна се през сумрачните дървета и остави далеч зад себе си залитащия призрак. Жребецът й притежаваше четири дара на метаболизъм и два на мускул. С тези дарове можеше да достига невероятна скорост. Ако имаше избор, Мирима едва ли щеше да се осмели да препуска толкова бързо дори посред бял ден.
И изведнъж — препускаше с осемдесет мили в час — видя как конят на Боренсон се спъна.
Едното му предно копито се оплете в някакъв корен и се чу пукот като от скършена пика.
Когато животното залитна, първата мисъл на Мирима бе за мъжа й.
„Направо е загинал“ — помисли тя. Но видя как Боренсон скочи встрани и се търколи в тревата.
Мирима рязко дръпна юздите и скочи от седлото още докато конят й тичаше. Подхлъзна се на разкаляния път и падна на дясното си бедро. Изпързаля се по някакви корени или камъни и се превъртя по гърди.
Прониза я остра болка от бедрото до рамото.
Тя се изправи, без да й обръща внимание. Коня й го нямаше. Но при падането бе успяла да задържи лъка.
Намокри със слюнка върха на копието. „Вода и студено желязо“ — помисли обнадеждена — същото, с чиято помощ бе убила Сияйния на мрака.
Чу се пронизителен писък и тя вдигна очи.
Призракът беше почти над нея, със зейнала уста, сякаш искаше да я глътне. Твърде късно беше да замръзне като подплашен заек, твърде късно беше да се надява, че ще я подмине.
И тя опъна лъка и стреля право между очите на чудовището.
Съществото изпищя. Последва ослепителна мълния. Из въздуха като че ли се разхвърчаха невидими късчета лед, от чийто студ тя цялата настръхна.