— Много приятно, трябва да призная. Не бях си представяла колко просторна е Мистария. Земята тук е толкова богата и плодородна, а този замък направо ме смайва.
— Аз съм родена недалече от тук — каза Дни, — в едно село, казва се Беристон. Зная всичко за Мистария. Мога да ви разведа и да ви покажа по-интересните неща.
Йоме никога не беше имала Дни, която да й предлага да й показва нещо. Повечето се държаха хладно и отчуждено. Но тя веднага усети, че това момиче се чувства точно толкова самотно, колкото и тя, и е също толкова смазано от бремето на отговорностите си.
— Би ми харесало — отвърна Йоме, хвана момичето за ръката и я стисна.
Чувството беше странно. У дома Йоме винаги бе обкръжена от приятели. Все едно дали бяха стари съсухрени матрони или млади придворни, тя винаги беше в женска компания. Беше пристигнала в Дворовете на прилива със съзнанието, че няма да се чувства на място.
Сега се зачуди какво ли ще е, ако си има за приятелка Дни.
— Познаваш ли замъка? — попита Йоме. — Можеш ли да ме заведеш на кулата?
— Разбира се — отвърна Дни. — Бях там целия следобед.
Отведе Йоме до основите на кулата. Заизкачваха се по дългото стълбище, докато не стигнаха до стаята, където беше спал бащата на Габорн.
Гвардеецът с цветовете на Мистария, който стоеше пред вратата, я отвори с ключ.
Щом вратата се отвори, Йоме надуши миризмата на крал Ордън — потта, косата му — толкова силна, че й се стори невъзможно бащата на съпруга й да е бил убит само преди седмица. Миризмата сякаш отричаше смъртта му, караше Йоме да очаква, че той всеки миг ще се появи на парапета извън прозореца или ще излезе от някое преддверие.
„Най-малкото сянката му трябва все още да витае тук“, реши тя.
Стаята беше много голяма, с богато обзавеждане и огромен балдахин с четири пилона в средата. Йоме отиде до него и потупа твърдата постеля. „Тук ми е отредено да спя — помисли тя. — Тук — Силите дано ни опазят — ще родя моя син. Тук Габорн ще ми дари още синове.“
Нейната Дни отиде до прозореца и го разтвори широко.
— Слушала съм, че гледката към града оттук е красива — възкликна тя. — Би трябвало да го погледнете от парадната тераса.
Йоме знаеше, че няма да може да спи. С толкова много дарове на жизненост, метаболизъм и мускул, беше й нужно много малко сън. Отсега нататък, когато й се наложеше да отдъхне, щеше да го прави като всеки могъщ Владетел на руни — като постои тихо и зарее вътрешния си взор в личните си блянове. Все още се чувстваше отпочинала, а и тонът на Дни бе твърде заразителен.
Йоме излезе на терасата. Намираше се на три етажа под най-горните зъбери на кулата, където бдяха денонощно кралските далекогледци. Парадният балкон беше добре осветен. Точно под един от постовете беше запален огромен червен фенер.
— Доста време не е светил — отбеляза Йоме.
— Доста време тук не е пребивавала кралица — отвърна Дни. — Запален е във ваша чест.
В нейния замък у дома не съществуваше подобна практика. Замък Силвареста служеше като защитен бастион и Йоме рядко го напускаше. Но Мистария беше друга работа. Семейството на Габорн поддържаше половин дузина замъци, които можеха да служат като места за отдих по време на война, както и палати, които понякога се използваха за домове в мирни времена.
Под нея в мрака се гърбеха сградите на Дворовете на прилива — царствени замъци с извисяващи се горди кули, просторни богаташки имения. Пазарища се точеха на запад и двурогата луна блестеше по лъскавите плочи на покривите им; а отвъд тях, в по-бедните квартали стърчаха острите покриви на хиляди и хиляди къщурки, щръкнали нагоре като остри камъни.
А зад всичко това беше океанът — спокоен и тих. Миризмата на сол щипеше ноздрите й. Нощта не беше студена.
— Красиво е тук, отгоре — въздъхна Дните. — Точно както съм си го представяла винаги.
После продължи:
— Когато бях малка, мама ми разправяше една приказка. Че във всеки от четирите краища на света имало по един замък, пълен с великани, и тези на изток воювали с великаните на запад. Всеки ден великаните на изток зареждали своя катапулт и мятали високо горе огнена топка, за да ударят с нея покривите на замъка на запад. А всяка нощ същите великани хвърляли огромен камък, който се търкалял през небето. Огнената топка е слънцето. Топката от камък е луната. А когато дойде ден, в който слънцето няма повече да се издигне, ще разберем, че войната е свършила.