— Простите хора в съборетините си в града твърдят, че Кралската кула е толкова висока — продължи момичето, — че стоящите тук далекогледци могат да виждат през океана и да забележат как великаните зареждат катапултите си. Точно от това място далекогледците на Фалион са зърнали сивите кораби.
Йоме се усмихна. Високо над тях през небето се стрелнаха няколко звезди едновременно. Едната от тях наистина приличаше на огнена топка, която се търкаля бавно и оставя след себе си огнена диря.
— На твоите великани май са им свършили скалите — засмя се тя. — Тази нощ мятат залп с по-дребни камъчета.
Дни също се засмя. Обърна се. Очите й искряха. Знаеше какво й предстои и й харесваше. Мечтата на момичето бе да стои редом до кралица и да гледа как пред нея се разгръща историята. Но дори Габорн да успееше да спре злата магесница, предвождаща Долния свят, Йоме щеше да остане забутана в тази кула седмици наред, без да върши нищо. Тази мисъл свиваше сърцето й.
„Колко ли време ще е нужно — зачуди се Йоме — преди момичето да съжали за избора си?“
Загледа се към далечния хоризонт, където водата проблясваше в нощта. Не можеше да различи никакви кораби, нито дори стадо китове.
— Не се виждат великани — отрони тя. — Нито кораби.
При тези думи момичето съвсем неволно и едва забележимо се стегна и пръстите му стиснаха каменния парапет. Отново се засмя, но този път смехът изглеждаше насилен.
Идат кораби, разбра Йоме. И Дните знаеше това. Идеха кораби, за да нападнат Дворовете на прилива.
Но чии кораби?
Започна да мисли трескаво. На юг бяха инкарците, които никога не бяха водили война със Севера, макар че сега го правеха. Все пак изпращането на флоти не беше обичаен за тях начин на водене на война. На север имаше половин дузина държави, които можеха да съставят флот — Лонък, Туум, Ейремот, Алник, Ашховън и Интернук.
„Скачам от заключение на заключение“ — помисли Йоме. Все пак имаше повод да се зачуди. Тази Дни беше млада, може би най-младата, която бе виждала. Всички останали бяха много по-зрели. Навярно не беше напълно обучена.
От векове се носеха слухове, че Дните понякога действат като шпиони. Дали бе възможно точно това да е източникът на тези слухове — Дни, който или която неволно примигва или нервно извръща поглед, когато разговорът засегне опасна тема?
— Е — каза Йоме, — значи казваш, че си родена тук, в Беристон?
— Да, близо е — отвърна момичето.
— Можем ли да го видим оттук?
Дни я заведе до северната страна на кулата и посочи на четири мили покрай морския бряг.
— Виждате селото ей там, онова с малкото светлинки.
— О, колко е близо — каза Йоме. — Можела си да виждаш всеки ден кулите тук.
— Не и през зимата — отвърна Дни. — Не и когато се спуснат гъстите мъгли.
Йоме никога не беше познавала толкова разговорлива Дни.
— Твоето семейство още ли живее там? Майка ти, баща ти, братя, сестри?
— Майка ми умря преди години — каза Дни. — Но татко е жив, и по-големите ми братя. Те са близнаци. Така и не обикнах мащехата си.
— Посещавала ли си ги скоро? — попита Йоме.
Момичето отново стисна нервно перилото.
— Не. — Дали се притесни за семейството си, или мисълта, че може да ги посети, я изнерви?
— Би ли искала? — каза Йоме. — Бих могла да те придружа.
— Не — отвърна Дни. — Времето не се връща назад. Не бива да се опитваме. — Последното не го каза много убедено.
— Сигурно си права. Аз поне няма да видя повече родителите си и не мога да направя нищо, за да ги върна. Макар че изглежда срамно твоето семейство да е толкова близо, а ти да не можеш да ги видиш.
Дните отново стисна каменното перило и извърна поглед на северозапад; избягваше темата.
Йоме закрачи по терасата и се загледа на запад. Над главата й през небето се стрелна звезда, почти моментално последвана от друга.
— Моят мъж е там — каза Йоме. — Сражава се с халите. Бои се, че може би идва краят, след три или четири дни. Но предполагам, че ти знаеш всичко това.
Момичето не каза нищо. Гледаше на запад.
Йоме продължи:
— Пред толкова много врагове е изправен. Не са само халите. Вече и инкарците на юг, както и Радж Атън. И лудият крал Андърс. Тревожа се за него.