Ейвран се изкатери на една нащърбена скала — ръбовете ожулиха дланите й.
Грамадата трупове беше голяма и за да се добере до онзи, който искаше, трябваше да се качи на върха и да заобиколи. Стъпи на една магесница и когато халата потръпна, в един смразяващ сърцето миг Ейвран не посмя да мръдне — помисли, че още е жива.
Видя как съгледвачът пропълзя в една малка пещера, оформена от мъртвите тела, изви се под един огромен крак и се спусна надолу. Факелът осветяваше пътя му.
Ейвран го последва. Пътеката беше опасна — стъпка върху халски крак тук, пази се от шипа на лакътя на оная, покачи се на ей онази глава, гледай факлата да не те изгори. И се постарай да не се безпокоиш, че някоя от халите може да потръпне или да се размърда и цялата купчина да се срине върху теб.
Габорн и Бинесман също слязоха след нея.
Съгледвачът стигна дъното, отмести се в едно по-малко пространство и спря. Ейвран го последва. Пушекът се вихреше в застиналия въздух, факлата пращеше. Ейвран погледна нагоре, видя главата на халата и едва се сдържа да не извика.
„Той е!“ — помисли си отначало. Четири мъртви хали покриваха по-голямата част от тялото. Но близо до муцуната му се показваше една огромна лапа, а част от рамото му можеше да се различи между краката на друга хала.
По ръст и по форма приличаше на Майстора на пътя. Ейвран притвори очи. Спомените й показваха нещата от гледна точка на халите. А те не виждаха точно като хората. За една хала цялото тяло сияеше в различни оттенъци на синьото. Така че беше трудно да се каже.
— Ммм… да — каза Ейвран прегракнала и от вълнение, и от страх. — Може да е и той. — След всичкото това търсене между хиляди хали беше малко скептична.
Тялото на друга хала бе премазало лицето на Майстора на пътя, така че костната плоча на черепа му се беше извила навътре, изкривявайки външността му.
— Може би ако не беше премазан, щях да съм по-сигурна.
— А руната? — попита Габорн. Халата имаше руна на рамото си, която все още тлееше смътно.
— Не знам. — Ейвран сви рамене. — Халите не могат да виждат тези цветове. За тях руните са само миризми, магически заклинания, написани с миризми. — Халската й памет не позволяваше да види формата на руната и тя не можеше да определи дали е разположена правилно върху тялото.
Остана да го гледа дълго време. Не можеше да надуши нищо друго освен пушек. Ако имаше силното обоняние на хала и ако можеше да се добере до задницата му, щеше да разбере.
— Просто не съм сигурна.
— Ще ядеш ли от тази?
Тя го погледна. От страх бе стиснала юмручетата си толкова силно, че ноктите й се бяха забили в дланите.
— Не съм сигурна. Може да не е той.
— Но най-много прилича на онова, което си видяла, нали?
Стомахът й се сви от страх.
— Да — промълви тя. — Но не мога да го направя.
Габорн хвана брадичката й и я погледна в очите.
— Слушай, светът има нужда да си силна. Прогонихме халите от скалата, но вече усещам надигащата се заплаха. Утре в битка ще загинат хора, стотици мъже, може би хиляди. И още десетки хиляди са изложени на риск.
— По-лесно ли трябва да ми стане от това? — попита Ейвран. — Просто ме е страх. Толкова ми беше зле последния път…
— Мъжете се учат да отдават живота си — каза Габорн. — Дават го на война. Изнемогват и похабяват здравето си, за да изхранят жените и децата си.
— Жените също се похабяват — каза Ейвран, спомнила си за майка си.
— Съгласен съм. Не те моля да направиш нещо повече от това, което прави всеки мъж и всяка жена. Когато порастеш, ще трябва да се отдадеш. Понякога човек отдава живота си за миг, но в повечето случаи се отдаваш, като се трудиш миг за миг. Нужно ми е още сега да израстеш много.
Бинесман я притисна до себе си, за да я утеши. От Габорн утеха не можеше да се очаква. Не можеше да й позволи да отстъпи от дълга си.
— Хората ми претърсиха повечето от тези купища през последните два часа — каза Габорн. — Не намерихме друго подобно същество.
Ейвран преглътна с мъка. Габорн просто я молеше да порасте. А това щеше да стане, все едно дали го иска, или не.
— Ще ям.
И щом се съгласи, я обля вълна на облекчение. Просто трябваше да го направи още веднъж.
Габорн въздъхна, коленичи и я прегърна.
— Благодаря ти.
Габорн се чувстваше изтощен — не само физически изтощен, а толкова духовно и емоционално изцеден, колкото не се беше чувствал никога.