Извърна се и погледна Габорн със съмнение. В очите й нямаше нито обвинение, нито присъда. Но Йоме разбра, че тя със сигурност знае, че е изгубил силите си.
— Е, — каза изненадано Бинесман, — това вече е достойно за книгите! Не бях чувал за такава сила досега. Но всеки магьосник си има свои дарове, съответстващи на неговите нужди. Убеден съм, че докато растеш, ще откриеш и нови. Има ли нещо друго?
— Ям мозъци на хали — призна Ейвран.
Един от лордовете се изсмя — явно не можеше да повярва.
— Че откъде си взимала мозъци на хали? — попита Бинесман.
Ейвран посочи зелената жена.
— Пролет уби една на пътя и почна да я яде, замириса ми хубаво и не можах да се сдържа. След това имах странни сънища — сънища, които ми позволяват да разбера какво е да си хала, да мисля като хала, да говоря като тях и да виждам като тях.
— И какво научи? — попита Джеримас.
— Научих, че халите говорят, като правят миризми — каза Ейвран. — Пипалата по лицата им служат, за да се „слушат“ една друга, а тези на дупетата им издават миризмите.
Един лорд изграчи скептично:
— Значи твърдиш, че си говорят със задниците?
— Да — заяви Ейвран. — В това отношение не се различават много от някои хора.
Джеримас се изсмя гръмко и каза на лорда:
— Е, хвана те натясно, Дълинс.
Но шегите засегнаха детето. Ейвран се сви в себе си и леко затрепера, местеше поглед от човек на човек.
— Не си измислям!
Йоме знаеше, че е права за миризмите. Между лордовете отдавна имаше спор дали халите изобщо изпускат миризми. Повечето се кълняха, че човек не може да подуши хала. Други вярваха, че маскират миризмите си. Но предния ден при Карис злата магесница беше пуснала вълни от гнусни миризми над войските на Габорн, причинявайки им ужасни щети.
— Не лъжа — каза Ейвран. — И не съм луда. Не може да мислите, че съм луда. Няма да ме затворят в клетка като Корман Гаргата.
— Вярваме ти — каза Йоме и се усмихна мило. Никога не беше чувала за Корман Гаргата. Но понякога нищо не можеше да се направи с един луд и такива окаяни същества ги затваряха за тяхно добро, с надеждата, че времето ще изцери умовете им.
— Знам, че не си луда — каза Габорн. Като че ли искаше да я измъкне обратно от черупката, в която се беше свила. — Значи халите си говорят с миризми?
— И четат и пишат, освен това.
Йоме се слиса. Никога не беше подозирала такова нещо.
— Но защо никога не сме виждали тяхното писмо? — попита Габорн.
— Защото те пишат с миризми. Оставят миризми, написани по камъните, по всяка своя пътека. Така най обичат да си приказват. Всъщност за една хала е по-лесно да напише съобщение, отколкото да си говорят лице в лице.
— Защо? — попита Габорн.
Ейвран се помъчи да обясни.
— За една хала светът е миризма. Вашето име и вашата миризма са едно и също, така че за да каже една хала „Габорн“, трябва просто да направи вашата миризма.
— Звучи съвсем просто — каза Габорн.
— Просто е, но и не е. Представете си, че си говорим и вие ми казвате: „Ейвран, много красиви ботушки от заешка кожа носиш. Откъде си ги взе?“ И аз кажа: „Благодаря, намерих ги край пътя, и никой не каза, че са негови. Затова сега са мои.“
— Когато си говорим така, всяка дума, която изричаме, излиза от устата ни и остава за миг във въздуха. После тя сама заглъхва. Така нашите думи са низ от звуци, които излизат от нас. Но при халите думите не изчезват сами. Всички тези миризми, всички тези думи просто увисват във въздуха… докато не ги изтриеш.
— И как става това? — попита Бинесман. Всички в свитата на Габорн се струпаха около Ейвран, сякаш беше някой велик схолар в Къщата на Разбирането. Ловяха всяка нейна дума.
— След като създам всяка миризма, трябва да направя обратната й, не-миризмата, която я изтрива.
— Какво?… — Бинесман зяпна. — Казваш „аз“. Но имаш предвид халите, нали?
— Да, имам предвид, че халите правят не-миризмата.
— Отрицателното на миризмата ли? — попита Габорн.
— Да — отвърна Ейвран малко колебливо, сякаш не беше чувала досега думата „отрицателно“.
— Значи като кажа думата „Габорн“, аз трябва да създам миризма, която означава „не-Габорн“, преди да го изрека отново. Трябва да махна от въздуха думата „Габорн“.