Бинесман дръпна сивото одеяло, което покриваше сър Боренсон, погледна под туниката, извърна очи и се намръщи.
— Раната е забрала. Първо ще трябва да му угасим треската.
Бързо покри Боренсон, за да не види някой минувач, но беше позакъснял. На излизане от хана Мирима бе заварила двама щитоносци при фургона, които вече се подхилваха. Тя ги изпъди, но около фургона вече бяха започнали да се събират рицари, които познаваха Боренсон лично или по име. Мирима си помисли, че струпат ли се на едно място петима-шестима зяпачи, скоро се струпва цяла тълпа.
Боренсон лежеше в безсъзнание в сладникаво миришещото сено. Мирима се притесняваше дали ще оживее. Виждала беше как умират хора. Вярваше, че мъжът й ще може да се задържи поне за ден-два. Но все пак беше притеснена. Понякога болният можеше да те излъже, да издъхне тъкмо когато си помислила, че се оправя.
По лицето й лъсна пот. Наоколо лордове и щитоносци, които щяха да тръгнат в свитата на Габорн, се подготвяха за път. Онези, които бяха приготвили конете си, стояха в пълно снаряжение, подбутваха се с лакти около фургона и надничаха вътре. До Бинесман стояха Ейвран и неговият вайлд.
Бинесман се обърна към Ейвран.
— Знаеш ли как изглежда сладката лазаркиня?
— С белите цветове ли? — попита Ейвран. — Зверомайстор Бранд често слагаше от листата й във виното си.
— Умно момиче. Видях да расте край оградата зад хана. Иди и ми набери няколко листа.
Ейвран затича, а Бинесман тръгна към хана. Наоколо вече стояха двадесетина души.
Един рицар от Мистария се приближи — мъж с дълги черни мустаци — и надникна във фургона.
— Я, сър Боренсон! Ранен?
— Ами да — отвърна му един зяпач. — Лошо са го треснали.
— В главата ли?
— Още по-лошо — спукали са му топките.
Мъжът примижа и понечи да надникне под туниката на Боренсон.
— Ако искате да видите — каза Мирима и го хвана за китката, — ще ви струва.
— Ще ми струва? — Рицарят се усмихна. — Колко?
— Едно око — каза Мирима. Тълпата около нея избухна в смях.
Бинесман се върна от хана с разбит мед в една паница. Скоро дойде и Ейвран — носеше малки бледозелени листа.
— Стрий ги с ръце — каза й чародеят.
Ейвран ги стри.
— Пусни ги в меда.
Тя ги пусна.
Бинесман бръкна в джоба на халата си и извади някакво изсъхнало черно листо.
— Исоп — каза той на Ейвран. — Винаги да го береш два дена след дъжд, и гледай да взимаш само рохкавите листа, ниско до корена.
Той смачка сухото листо, пусна го в меда и разбърка с пръст. Добави и едно сухо листо от камшиче, билката, която войниците често взимаха, за да спрат кръвоизлива от раните си на бойното поле.
В този момент някакъв тип пристъпи от тълпата и избоботи:
— К’во става тука?
— Боренсон си е загубил топките — каза един рицар, — а Бинесман ще му посади нови.
Няколко души се изсмяха. Шегата беше зла и Мирима се навъси.
— Сериозно? И кога ще може да язди отново? — попита рицарят.
Бинесман се обърна бесен към тълпата.
— Вие за това ли сте дошли? — кресна им той. — Нима децата на Земята стоят тук на святата пръст и се подиграват със Земята?
Мирима беше сигурна, че рицарите не го правят от зъл умисъл, но Бинесман се беше ядосал. Той се изправи в цял ръст и ги изгледа толкова сърдито, че воините заотстъпваха. Но по-интересното беше, че всички започнаха да се отдръпват от рицаря, пуснал жестоката шега — сър Пренхолм от Хиърдън.
— Как смеете! — сопна им се Бинесман. — Нищо ли не научихте през последните няколко дни? Нямаше да устискате пред Сияйния на мрака, но Мирима, тази жена тук, която по това време нямаше и един от големите ви дарове на мускул, на гъвкавост или на жизненост, го порази с голи ръце. Вие с всичките си дарове не можахте да устоите пред халите при Карис — но Габорн призова червей, само един червей, и изкорени цялата халска орда!
— Как можете да се съмнявате в Силата, на която служа? — почти викна Бинесман. — Няма нищо пречупено, което да не може да се поправи. Няма болен, който да не може да се изцери. Земята ви е създала. Тя ви дава живот от миг за миг. И в тази свята долина, сър Пренхолм, аз мога да забия суха пръчка в земята и утре до заранта от нея ще порасте по-добър човек, отколкото сте вие!