Мирима се дръпна назад, уплашена. В нозете на чародея започна да се сбира зелена мъгла, от него се излъчваше сила. Въздухът придоби вкус на мед, смесен с мириса на мъх и стари корени.
Сър Пренхолм пребледня и се разтрепера, останал съвсем сам.
— Моите дълбоки уважения. Това беше само шега.
Бинесман посочи Боренсон и изрева:
— Кълна се в Силата, на която служа, че този евнух тепърва ще има деца!
Мирима не беше очаквала такъв дар. Дори не беше вярвала, че е възможно. Но Пренхолм бе предизвикал гордостта на Бинесман. Дори чародеят да можеше да възстанови мъжа й, Мирима знаеше едно: всяка магия си има цена. Деянието на Бинесман щеше да има цена.
Рицарите и благородниците стояха като сгълчани деца и никой не смееше да продума.
Бинесман взе купата с меда и билките и ги разсипа в зелената мъгла около краката си, а после се наведе и омеси щипка пръст.
Погледна към трупащата се тълпа и подаде купата на Мирима.
— Това го отнеси при реката. Там ще коленичиш и ще направиш руната на изцеряването във водата, седем пъти. После гребни с шепа във водата и я разбъркай със сместа. Измий мъжа си. След час ще е готов за езда.
После се наведе до ухото й и прошепна:
— Но за такава тежка рана ще е нужно повече време, докато се изцери — ако изобщо се изцери.
— Благодаря ти — отвърна Мирима с разтуптяно сърце. Пое внимателно купата, за да не я разлее, и я постави на капрата.
Подкара фургона покрай каменния зид в градината на хана; после — по улицата надолу, където течеше бързеят между елшите. Листата блестяха златни и слънчевата светлина огряваше стволовете със сребристите си лъчи.
Спря в сенките на дърветата. От водата излязоха две зеленоглави патици и заграчиха за някоя троха хляб.
Мирима дръпна одеялото, с което беше завит Боренсон.
Слезе от фургона и застана край водата. След снощния дъжд позлатените листа на елшите бяха нападали на дебел пласт по земята. Потокът течеше буен през камънаците. Патиците излязоха на брега до краката й.
Тя коленичи над водата и направи руната на изцеряването. Седем пъти.
Всичко тук бе толкова мирно и ведро за тревожен ден като днешния. Имаше чувството, че докато прави руните, е редно да изрече и нещо като заклинание, но не знаеше никакво. Хрумна й една песничка, детска безсмислица, която си беше измислила като момиче, докато търкаше прането на камъните край река Дуиндъл.
Загледа се в реката, в тъмните вирове с надеждата, че ще види тъмния гръб на някоя огромна есетра, заплувала в загадъчни кръгове.
Но водна чародейка не се появи. Мирима гребна шепа вода и я разбърка със сместта на чародея.
Натопи пръсти в балсама от мед, билки, пръст и вода, после го отнесе при Боренсон и бръкна под туниката му.
Леко хвана с ръка органа му и се постара да разтрие добре сместта по раздраната рана на мястото на „орехите“ му. Не го беше докосвала тук досега, дори в първата им брачна нощ.
В съня си Боренсон трепна от болка. Направи гримаса и заудря с ръка в сеното.
— Съжалявам — промълви Мирима, но не му спести разтриването. Всичко добро си имаше цена. Изцеряването — също.
Когато свърши, той простена силно и извика:
— Сафира?
Вдигна сгърчената си ръка във въздуха, сякаш искаше да я хване за гърлото.
Мирима се отдръпна, разтреперана. Сместа на Бинесман можеше да изцери раната на плътта, но дали можеше да изцери и раната на сърцето?
От Боренсон започна да се лее пот и лицето му се зачерви. Въпреки обещанието на Бинесман тя реши, че сигурно ще минат часове преди да се съвземе.
Обърна се и коленичи край водата. Утринното слънце примигваше между листата. Топлеше ласкаво. Мирима реши да остане да бди до него през целия ден.
Стоя мълчаливо като че ли дълго време — с даровете й на метаболизъм й беше трудно да следи времето; то сякаш се удължаваше извън всякакви мерки.