— Трудно ли е да се лекува такава рана?
— Много трудно — каза Бинесман. — Почти невъзможно. Но ние бяхме на място с голяма земна сила, и с вайлд с нас. В друг ден и на друго място изобщо нямаше и да се опитам. — Отново замълча.
Носеха се като вихрушка през села, които Ейвран беше виждала само отдалече, от въздуха. За Гаринов зъб например винаги беше мислила, че е само някакво благородническо имение, със странно оформени нивя и няколко скупчени постройки северно от Планините на утехата. Но на земята, при ярко греещото слънце в началото на есента, се оказа, че кипи от живот. Постройките включваха и един висок хан с бяло варосани стени и зелени стрехи, с кошници с цветя под всеки прозорец. Полята със странна форма се оказаха лозя и ливади сред ниските хълмове, около които течеше син поток, в който се къпеше небето, и черни лебеди плуваха на повърхността му. А владетелското имение бе толкова красиво, че дъхът й секна.
След това окончателно оставиха зад гърба си хълмовете и навлязоха в долини с имена като Зърното, Подветреника и Заслона — истински оазиси на живот в есенните поля, по които растяха диви чернооки тиганици, по-високи от дете. Хареса й как се скланят под вятъра жълтите им цветове с техните тъмни лица.
Свитата взимаше по цели трийсет мили на час, придвижваше се толкова бързо, че великаните в края на колоната едва смогваха да издържат. Пръхтяха и пъшкаха, по някой излайваше гърлено, но не спираха дългите си отскоци. Често изоставаха, но ги догонваха при всяко спиране на конете за отдих.
През една от тези почивки Ейвран започна да скубе семенцата, поникнали по маншетите на халата й.
Бинесман я плесна добродушно по ръката.
— Престани.
— Защо?
— Пониква ти магьосническият халат — обясни той. — Ще те пази от слънце и огън, от вятър и студ. Където и да си, сред горите или по открити поля, денем или нощем, той ще те пази.
Ейвран погледна ръкава на халата на Бинесман. Там приличащите на корени нишки бяха с червеникав оттенък, с цвета на кленови листа наесен. Не можеше да разбере дали изобщо има някакъв плат под тези нишки. Нито можеше да си представи, че ще са кой знае каква защита срещу нечии втренчени очи.
— Зверомайстор Бранд казваше, че раста бързо. Какво ще стане, като стана много голяма за халата си?
— Никога няма да станеш много голяма за него. Той расте с теб и винаги ще ти е по мярка.
— Дано поне да изглежда по-добре от твоя — каза Ейвран. — Без да се обиждаш, но е торбест, някак. Бих искала да нося нещо по-хубавко.
Бинесман се засмя.
— Сигурен съм, че когато порастеш, ще ти завиждат всички Земни пазители.
— Е — попита го Ейвран, — кога ще почнеш да ме учиш как да правя заклинания и други работи?
— Ами, по-подходящо време от сега едва ли ще се намери — отвърна той. — Това ще те пази от Огъня. — Бинесман нарисува руна на ръката й. Слънцето, което като че ли я заслепяваше през последните няколко дни, веднага изгуби изгарящия си блясък и лъчите му вече не я изгаряха. — А това ще те пази от Въздуха. — Нарисува втора руна. Ейвран дори не бе забелязала през последните няколко дни колко хаплив е станал вятърът, понесъл сякаш зимата. Но изведнъж той се превърна в нежен полъх. Ейвран повтори фигурите по себе си.
— Мисля, че засега толкова стига — каза Бинесман. — По-нататък ще те науча на още руни и заклинания.
Скоро след като подновиха ездата, стигнаха мъртвите земи, обкръжаващи Карис. На хоризонта се виждаше грозна тъмна черта и на Ейвран й се дощя да не ходят натам. Сякаш животът там беше изтръгнат от почвата. Камъните по ридовете отпред приличаха на кости, оголени от умиращата Земя, като белите кокалчета на ръката на прокажен, показващи се под гниещата кожа и плът.
Ейвран се беше надявала никога вече да не види Карис, дори в кошмарите си, но ето че сега яздеше право към него.
Бинесман извика на Габорн:
— Ваше величество, може ли да спрем за малко?
Габорн не попита защо. Виждаше грозната линия отпред. Пък и конете трябваше да попасат.
— Войска, спри! — извика той.
Конете веднага се пръснаха да пасат, а гигантите налягаха по земята задъхани.
Бинесман се отдалечи към един хълм на половин миля на запад. Вайлдът яздеше до него. В подножието на хълма чародеят спря край един поток и остави конете да попасат и да се напоят.