— Вие можете да останете тук, ако искате — каза той на Ейвран и вайлда.
Изкачи се на хълма и застана под един огромен дъб. Поклони се към опустошените полета и вдигна с две ръце тоягата си. Ейвран го чу да реди някакви заклинания, но вятърът отнасяше думите надалече.
Това продължи дълго, но като че ли не се случваше нищо. След това тя видя една тънка ивица зелена мъгла, която сякаш се изсипваше от тоягата му и вятърът я понасяше като семенца на полен.
Зелената жена беше отишла при потока. Коленичи във водата, улови една мряна, вдигна я високо и я огледа с любопитство. След последната им среща някой я беше облякъл и сега зелената жена носеше кафява риза, зелени гащи и кожени ботуши. Но над всичко това се беше загърнала в голямото наметало на Роланд от меча кожа. Облеклото й придаваше малко по-човешки вид.
Но Ейвран знаеше, че всичко това е илюзия. Тя си беше вайлд. Бинесман я беше направил, както един дърводелец би направил дървена кукла. Беше я изваял от камъни, дървесна кора, и от земна кръв. Беше й вдъхнал по някакъв начин живот и я беше направил, за да бъде воин.
— Какво прави Бинесман? — попита Ейвран.
Пролет вдигна очи към нея, проследи погледа й, видя чародея и примижа.
— Не знам.
Ейвран я изгледа. Бързо се учеше. Допреди няколко дни можеше само да повтаря няколко думи. Сега вече можеше да отговаря на няколко елементарни въпроса.
— Пролет — попита Ейвран, — тебе страх ли те е?
— Страх? — учуди се вайлдът и килна глава на една страна. Пусна мряната във водата и изгледа Ейвран.
— Да те е страх — обясни момичето. — Това е чувство. Сърцето ти почва да бие силно, а когато много те е страх, се разтреперваш. Чувство, което идва, когато разбереш, че ще се случи нещо много лошо.
— Не — каза Пролет. — Не страх.
— Не те е страх дори когато се биеш с хали?
Пролет поклати глава с израз, който говореше, че е съвсем объркана.
„Може би изобщо няма чувства“ — помисли Ейвран. Никога не беше я виждала да плаче или да се смее.
— Чувстваш ли нещо? — попита тя. — Като спиш, сънуваш ли?
— Сънува?
— Виждаш ли разни неща, като затвориш очи?
Зелената жена затвори очи.
— Не. Не вижда.
Ейвран се предаде. Искаше да се сприятели със създанието, но вайлдът едва говореше.
Започна разсеяно да я учи на още няколко думи.
Бинесман приключи, поклони се отново към мъртвите полета и заслиза от хълма.
Нищо не се промени. Земите на юг си оставаха все така опустошени.
Но промяната, настъпила с Бинесман за тези няколко минути, беше смайваща. На челото му бяха избили едри капки пот и той трепереше от умора. Смъкна се до потока и дълго пи. Толкова силно се тресеше, че Ейвран се уплаши, че няма да може да се изправи сам на крака.
— Какво направи? — попита го тя.
— Земята тук е жестоко прокълната — промълви Бинесман, — с болести и напасти, с гнило и с отчаяние. Трябваше й благослов.
— Не успя ли?
— Да не успея? Глупости! Някои магии действат бавно. Ползата от това заклинание едва ли ще се види изцяло до един-два века.
Потупа я по главата.
— Бинесман — каза Ейвран. — Твоят вайлд може ли да сънува?
Чародеят се намръщи.
— Да сънува? Не, не мисля. Може би ще сънува храна, лов. Но нищо повече.
— О! — отвърна разочаровано момичето.
— Не трябва да мислиш за нея като за личност.
— Надявах се да станем приятелки.
— Това би било опасно.
— Искаш да кажеш, че може да ме нарани?
— Не — отвърна чародеят. — Всеки случай не нарочно. Тя ще те пази, само че няма чувства… о, виж какво направи. Накара ме да нарека едно „то“ с „тя“. Вайлдът можеше да получи всякаква форма. Можеше да прилича на ходещо дърво или да добие форма на змия. Но аз бях призован да защитя човечеството и затова предполагам, че формата на моя вайлд е съвсем подходяща.
— Значи нищо не може да чувства? — попита Ейвран.
— Глад, болка — да. Може би още няколко прости неща. Но това същество никога няма да ти стане приятел. То е като сьомга, плуваща срещу течението. Ще изпълни предназначението си — ако имаме късмет, — след което срокът му ще изтече. Трябва да свикнеш с тази представа. Няма да те покани на чай.