— О!
Ейвран не му каза това, което си помисли: че Пролет е измамена, че това не е честно.
Качиха се на конете, върнаха се при групата с Габорн и скоро потеглиха.
— Край със заклинанията за днес — каза Бинесман. — Вместо това ще си поговорим. Пътят към магьосничеството — почна той нравоучително — е път към Силата. Но този път никак не е лесен. Наистина ли искаш да тръгнеш по него?
— Че откъде да знам?
— Мно-о-ого хитро. Трябваше да го очаквам от едно глупаво дете. — Бинесман помисли малко. Ейвран разбра, че никога досега не е размислял как да предаде тази тема. — Ще се опитам да ти го обясня по друг начин. Твоят път, както подозирам, ще е тежък, пълен с опасности. Готова ли си да предприемеш такова пътуване?
— За Долния свят ли говориш? — попита Ейвран. — Искаш да дойда с теб и Габорн? — Ейвран не искаше да ходи там, в най-мрачното от всички мрачни места.
— Може би — каза Бинесман. — Моят вайлд ще има нужда от храна, а храната му е там.
— Знам — отвърна Ейвран. — Аз също изпитвам глад за кръв. Снощи се бях натъпкала, но вече отново съм гладна. Чувствам, че никоя храна, която ям, не може да ме задоволи. Искам да кажа: мога да ям месо, да ям трева, но нищо не ме насища. Все едно че ям въздух. Не мога да си представя какво ще е, ако това продължи дълго.
Пролет яздеше един сив жребец до тях — седеше на седлото, сякаш беше родена на кон. Чу Ейвран да говори за храна и рече:
— Кръв, да!
Бинесман слушаше замислен. Този негов навик й допадаше много.
— Много е странно — промълви той по едно време, — че наред със силите, които притежаваш, изпитваш глад за хали. Но знаеш ли, човек може да потиска желанията си. Не си длъжна да ядеш хали. Земята няма да те принуди да й служиш. Ако потиснеш желанията си, те ще се махнат. Но разбира се, така ще загубиш силите, произтичащи от подчинението на този подтик.
— Като Габорн ли?
— Като Габорн.
— И желанията вече няма да ми досаждат?
Бинесман поклати глава и рошавата му брада се отърка по врата й.
— Не съм сигурен. Определено ще намалеят, но от време на време ще ти досаждат. Мисля, че ще ти досаждат до последния ден в живота ти. Може винаги да жадуваш за малко халска кръв и ще се опитваш да си представиш какво би било, ако си тръгнала по този път към силата. И може би ще се чудиш в какво си щяла да се превърнеш. Но така е с живота. Щом си изберем някакъв път, трябва да изоставим другите.
— Бранд често казваше, че животът трябва да е пътуване, а не крайна цел — отвърна Ейвран. — И че човек трябва да се наслаждава на самото пътуване.
— Хм… Мнозина мъдреци биха се съгласили с това, но не мисля, че трябва да залагаме на едното или на другото, на пътуването или на целта. Животът може да е и двете.
— Та какво трябва да направя, за да стана магьосничка? — попита Ейвран.
— Всъщност то е много просто — каза Бинесман, — въпреки че обикновено сме склонни да го описваме по-сложно, отколкото е необходимо: ние придобиваме сила чрез служене. Аз служа на Земята и в отплата тя също ми служи.
— Лесно звучи.
— Така ли? — попита Бинесман. — За повечето е невъзможно, а за тези, които изобщо успяват да се справят, е много трудно. Затова чародеите, които си заслужава да ги спомене човек, се броят на пръсти. Но какво пък, за теб може наистина да се окаже лесно. Затова на дланите ти се появиха дъбови листа, а по наметалото ти изникнаха корени, и вече придобиваш сили, които други никога няма да овладеят.
— Но какво съм направила за Земята? — попита Ейвран.
— Представа нямам — отвърна Бинесман. — Грижила си се за грааци. Дали пък това не е било службата ти? Освен това си спасила моя вайлд, когато е паднал от небето.
Ейвран не мислеше, че точно тези две неща са били съществените.
— Я да те попитам, някога да си виждала нередни неща по Земята и да си се опитвала да ги поправиш?
Ейвран закима утвърдително.
— Разкажи ми за първия път — каза Бинесман.
— Бях малка…
— Колко малка?
— Не знам. Може би на две или три години.
— Продължавай.
— Мама ме беше взела със себе си на реката, да й помогна с прането, и видях един храст. Не знам какъв беше. Никога не бях виждала като него, нито преди, нито след това. Но по него лазеха едни гнусни тлъсти зелени гъсеници и го ядяха. Затова ги избих.
— Всичките ли?
— Всички, които можах да намеря. Повечето ги избих още първия ден. Мама ме хвана и ме накара да се прибера. Но по-късно се измъкнах и ги излових всички.