— И как го прие твоят храст?
— Ами добре — отвърна Ейвран. — Порасна голям, и когато се появиха червените му плодчета, засадих няколко. Сега като него има още, навсякъде около замъка Хейбърд.
— Предполагам, че с това дело — каза Бинесман — си извършила голяма услуга на Земята. А сега ми кажи за халите. Какво виждаш, когато ги видиш?
— Виждам… същата злина — каза Ейвран. — Когато почнаха да извират на хълмовете към замъка Хейбърд и небесата се изпълниха с грий, и от краката им земята затътна… беше нередно. Изглеждаха не на място.
— Искаше ли ти се да ги избиеш? — попита Бинесман.
— Знаех, че ще убият Бранд и моята приятелка Хедър, и всички, които познавам. Но всъщност не исках да ги избия. Исках просто да се върнат там, където им е мястото.
— Мисля — каза Бинесман, — че може това да ти е съдбата, стига да я избереш — да помогнеш да бъдат върнати където им е мястото. А може би това вече е съдбата ти и няма как да се избегне.
Ейвран изпита страх.
— Но аз съм още малка.
— Малка, но с неестествен апетит към халски мозъци — изтъкна Бинесман. — И с потенциал да станеш Земен пазител.
— Добре де, какво означава да си Земен пазител?
— Можеш да станеш закрилница на Земята. Животът ще стане главната ти грижа — да пазиш и отглеждаш дребните и безпомощни същества на този свят.
— Като мишки и растения ли? — попита Ейвран.
— Или човеци — отвърна Бинесман.
— Никога не съм мислила за хората като за малки и безпомощни.
— Децата рядко го виждат по този начин — отвърна Бинесман. — Но след като вече си видяла хали, би трябвало да си поумняла. Имало е времена, преди много векове, когато хората са живели на глутници и са се крили от халите. Живели сме в горите като сърни, наплашени, винаги присвити и треперещи. Дори и сега лесно ни обхваща ужасът и хората благоразумно предпочитат да бягат, вместо да се бият.
— Но с времето човекът открил как да изравя метал, за да кове от него оръжия от мед и желязо, как да вдига крепости и как да води война, в съдружие с други като него — продължи той. — Кръвният метал и даровете направили човека равен на всеки хищник и го издигнали до ранга на Владетел на Горния свят. Затова сега е лесно, като видиш един Владетел на руни, да си въобразиш, че нищо друго не може да бъде толкова могъщо и толкова изкусно като човека. Но нищо не може да е по-далече от истината.
Ейвран дълго мълча замислено, после попита:
— А ти откога знаеш, че човечеството е в беда?
Бинесман поглади брадата си.
— Разбрах, че идват мрачни времена, още преди векове. Човечеството нямаше нужда от защитник, хората не се нуждаеха от Земен пазител, който да се грижи за тях, от много хиляди години. Но когато чух Земята да шепне името ми, когато за пръв път изпитах подтика да закрилям и отглеждам човечеството, разбрах, че ни предстоят тъмни времена. Допреди да видя руините на Карис, представа нямах колко тъмни може да се окажат.
— Ама така ли става? — попита Ейвран. — Просто чуваш Земята да те зове? Ти така ли разбра какво трябва да правиш?
— Не е звук, който се чува от човешки уши — каза Бинесман. — По-скоро е като трепет, знание, което те пронизва до костите. Изведнъж човек просто узнава… всичко: защо съществуваш и как си свързан със Земята, и какво си длъжен да правиш.
Бинесман не можеше да скрие какво изпитва. Мигът, в който за пръв път беше разбрал целта на живота си, в който бе почувствал връзката си със Земята, наистина трябваше да е бил велик. Звучеше пленително.
Ейвран изпита копнеж.
— А ти, струва ми се, ще бъдеш призвана да закриляш зверовете. Изглежда, че ги обичаш повече от растенията или минералите. Чувала си за Алвин Жабешкия господар, нали?
Ейвран се засмя. Смешките за Алвин Жабешкия господар бяха любимите й приказки за приспиване като малка.
— Е, той наистина е съществувал — каза Бинесман. — Наистина е живял в блатата при Калънбий. И когато тресавищата изсъхнали за шест години, той събрал всички жабешки яйца, които могъл, и ги прибрал в кладенците на Бракстън, с което, разбира се, подлудил жителите му. Представи си да трябва да изловиш сто попови лъжички от канчето всеки път, когато ти се допие вода.
Ейвран се изкикоти, но и малко се уплаши. Ами ако Земята я призовеше да се грижи за нещо толкова гадно като жабите?