— Той наистина ли е подскачал като жаба и е ловял мухи с език?
— Ти как мислиш?
— Смятам, че тази част са я измислили.
— Мисля, че си права — каза Бинесман.
— Значи — попита тя боязливо — човек просто научава? Просто се събуждаш един ден и знаеш какво ти е отредено да спасяваш?
— Не винаги е толкова лесно — рече Бинесман. — Всичко е взаимно свързано. Понякога, за да спасиш нещо, трябва да оставиш друго да загине. Например… хора — подчерта Бинесман и погледна към Габорн. — На Габорн му беше даден дар, способността да Избира хора и да спаси семената на човечеството в тъмните времена, които идат. Но не му беше заповядано да спаси всички хора. Затова той се опита да Избере най-добрите. По същия начин, може да дойде време, когато ще трябва да избереш да спасиш нещо, като в същото време ще изоставиш друго.
— Надявам се, че ще мога да се грижа за грааците — замислено каза Ейвран. — Или може би за сърните.
— Ох, колкото за граака — отвърна закачливо Бинесман, — мен ако питаш, е крайно неприятно животно. Радвам се, че се намери ти да ги спасяваш, ако се наложи.
— Е, ако всеки трябва да избира какви животни да спасява — каза Ейвран, — сигурно всички щяхме да спасяваме пухкавите зайчета.
Бинесман кимна.
— Или котенца.
Старият чародей я прегърна с голямата си ръка и дълго никой от двамата не проговори. Бяха навлезли в мъртвите земи.
Тя помисли за Роланд, останал да лежи мъртъв край Карис, и се зачуди дали някога отново ще види барон Пол.
Триумфално влизане
Хитрецът смята за глупак онзи, който действа против собствените си интереси. Праведникът смята за глупак онзи, който действа против интересите на цялото човечество.
Следователно всички са глупаци.
И тъй като се налага да живея сред глупаци, аз ще заложа цялото си имане при праведните глупаци.
А този проклет хитър глупак го хвърлете на мечките!
Пред цитаделата на херцог Палдейн в Карис гъмжеше от лордове и търговци, стекли се от цял Роуфхейвън, и всички бърбореха шумно, или поне така му се струваше на Фейкаалд.
Той стоеше сам, опрял гръб на каменната стена, и слънцето го грееше. Беше притворил очи и слушаше.
Шумната вълна от гласове го смазваше. Заради дузината му дарове на слух и два пъти по-малко на жизненост ушите му пулсираха, а под черепа си усещаше досадно бръмчене. Дори опиумът, който бе изпушил, не помогна много, освен че го остави разнебитен, разсредоточен и леко замаян. Горчивият му вкус беше полепнал по зъбите му. Той се намръщи, съсредоточи се и започна да следи отделни гласове из тълпата.
— … „И Земния крал не може да оправи това“, му викам. Тия зарзали няма да вържат и след двайсет години… — говореше гръмко някакъв висок селяк.
— … без едно „ако обичате“ да каже… — викаше някаква жена по-навътре в тълпата.
— Извинете. Добър ден. Извинете. Моля да ме извините — извиняваше се някакво девойче и ловко си пробиваше път през гъстото множество.
— Виж го оня с черния халат. Аз ако бях крал, щях да ги изгоня такива от града. Ама за какъв се мисли той? — прошепна една перачка за Фейкаалд, а спътничката й изсумтя съгласна.
Скоро на далечния хълм прокънтя тръбен зов, Фейкаалд обърна очи към черния хоризонт и видя приближаващата се кралска свита.
Той пак притвори очи, намести се на стената като излязъл да се сгрее на камъните гущер и зачака.
На път към Карис Габорн изпитваше силна тревога.
Слушаше наставленията на Бинесман към Ейвран и се чувстваше безкрайно слаб.
Земните сили наистина бяха велики. Но тези сили можеха да се владеят само от онези, които напълно се отдаваха в служба на Земята.
Габорн се стараеше да се държи като Земния крал, но се чувстваше като нещо много по-нищожно.
Умът му кипеше. Краят на света приближаваше. Усещаше го като болка, която го пронизваше до костите. Съветът му с Умовете на баща му предната нощ, посланията, които изпрати, малките спечелени битки — всички тези неща бяха несъществени.
Подозираше, че ключът към спасяването на неговия народ е в сблъсъка му с Истинската господарка.