Значи наистина беше убил поне една хала, а сигурно и повече. Габорн откровено се съмняваше. Бройката определено беше преувеличена. Все едно. Сега в очите на цял Карис Уагит беше герой, а светът имаше нужда от герои.
Глупакът не забеляза, че Габорн е спрял и го гледа, докато не го посочи. Тогава Уагит се сепна и за радост на околните изглеждаше съвсем шашнат от това, че Земния крал го е забелязал.
Сърцето на Габорн бе на страната на младежа. В свят, в който жестокосърдечните и хитреците преуспяваха, яздейки гърбовете на бедняците и несретниците, хора като Уагит твърде често биваха упреквани несправедливо. А глупостта можеше да се изцери само с един дар. И като дадеше дар на ума от някой слаб или страхлив на такъв като Уагит, човек можеше да създаде много могъщ воин.
За съжаление качеството ум беше рядкост сред толкова проста тълпа. Габорн с радост щеше да даде за такъв човек десет богати търговци от Лайсъл.
— Уагит от Силвърдейл, на колене! — извика той.
На човека определено му липсваше дворцов маниер. Смъкна се тромаво на колене и сведе глава, ужасно намръщен, сякаш знаеше, че е направил нещо лошо, но не можеше да си спомни какво точно. Габорн подкара към него, видя стръкчета овесена слама в русата му коса. Явно беше спал в някоя конюшня. Може би спеше така всяка нощ.
Габорн можеше да го изцери само с един силар. Според древния закон всеки, който убиеше хала, си спечелваше един силар от своя крал. Ако слуховете излезеха верни, Уагит си беше спечелил цели девет. Но Габорн се зачуди дали човекът няма да се чувства по-щастлив, ако си остане идиот.
Извади меча си и докосна с острието му раменете на мъжа.
— Барон Уагит от Силвърдейл, станете!
Хората на Карис избухнаха в див възторг. Идиотът се изправи. За тяхно огромно удивление, Габорн му подаде ръка и го прикани да се качи зад него на бойния му жребец.
След това отново си надяна маската на Земния крал.
Но представлението му не беше съвършено. Някои от поданиците му явно бяха чули слухове, че е изгубил силите си. Видя изплашени лица тук-там из тълпата, а един дори извика:
— Милорд, вярно ли е?
За миг маската му се пропука. Някои забелязаха. Едно селско момченце, може би четиригодишно, което седеше с майка си върху купчина бъчви, попита високо:
— Защо изглежда толкова тъжен?
Габорн подкара коня напред.
Фейкаалд наблюдаваше парада на Габорн край херцогския палат с умерено удивление. Следеше за признаци на слабост у него, но младият крал изглеждаше царствен, уверен — почти всичко, което тези селяци наоколо очакваха от един Земен крал.
Но Фейкаалд виждаше зад фасадата. Вече от години той служеше на Радж Атън. Беше верен, благоразумен — какъвто трябва да е всеки добър слуга. Беше наблюдавал как Радж Атън израсна от невзрачно момченце, за да се превърне в най-великолепния и могъщ владетел, който светът бе познавал.
До голяма степен Радж Атън се превръщаше в Дар всечовешки заради вярната служба на Фейкаалд. Сега, въпреки че бе изгубил някои от ключовите си дарове, той живееше и изглеждаше сияйно, както винаги.
Момчето, което правеше своя парад през улиците на своя порутен град, не беше дори бледа сянка на Радж Атън.
Габорн яздеше кон, с какъвто Радж Атън нямаше да нахрани и кучетата си, с някакъв ухилен идиот от тълпата на седлото зад него. Бронята на Габорн беше напрашена от пътя, както и конят му.
Свитата подмина — раздърпани рицари от половин дузина кралства, няколко мръсни главанаци отзад, в опърпани метални ризници, с които ги беше снаряжил лично Радж Атън.
Габорн по нищо не можеше да надмине Радж Атън — освен… в онази работа със световния червей.
Габорн наистина бе призовал червей и беше спасил Карис, докато Радж Атън не можа. Човек можеше да помисли, че той нарочно крие своята мощ под простоватата външност.
Фейкаалд завиждаше на момчето за тази сила. Да можеше някак неговият господар да спечели короната на Земния крал.
Докато Габорн подминаваше, Фейкаалд наблюдаваше лицата на хората в тълпата: радващите се деца, обнадеждените майки, угрижено намръщените старци.
Не се чувстваше част от тази тълпа. Карис се надяваше на благодеянието на Земния крал, но не и той. Светът беше голям и Габорн не можеше да се надява да го опази целия. Точно в този момент хали нахлуваха в Картиш.