Фейкаалд се вгледа в очите му, изпълнени с надежда.
— Мда, като нищо, братко мой. — Протегна ръка и стисна Джюрийм над лакътя по обичая на техния народ.
Джюрийм си тръгна, а Фейкаалд отиде да яхне коня си. Великолепното имперско животно беше претърпяло много през последните няколко дни. Вярно, имаше много дарове, но беше измършавяло от безкрайната езда.
Любопитството на Фейкаалд се бе изострило. Възможно ли беше Джюрийм да е прав? Щеше ли Габорн да помогне на Индопал? Що за сили трябваше все още да се крият у това момче?
А ако успееше да го убеди да отиде, премахването му след това щеше да е много по-лесно.
Докато оседлаят коня му, кралят и свитата му вече поемаха през равнината. Фейкаалд препусна да ги догони.
Подмолни влияния
Мислите са нишките, които ни привързват към делата ни. Делата са въжетата, които ни привързват към навиците. Навиците са веригите, които ни привързват към съдбата ни.
За да избегнеш съдбата си, откъсни се от злата мисъл.
Радж Атън препускаше към Картиш, изпълнен със смъртен страх и с чувство за цел.
Всичките му години труд — всичките му усилия да се превърне в Дар всечовешки — скоро щяха да стигнат своята кулминация.
Представяше си халите в Картиш, струпани както при Карис, с Владетелката на Долния свят, изгърбена над Руната на опустошението, и с легионите воини около нея. Образът го изпълваше с боязън.
Но много от най-добрите войски на Радж Атън също се намираха в Картиш. И той си представи рицарите, щурмуващи през равнината, воини, облечени в шафранови палта, с разветите им от вятъра пурпурни наметала и с пиките, забиващи се в чудовищата.
Щеше да е битка, която децата да слушат столетия наред, докато бащите им разказват сладкодумно вечер край камината.
Зората го свари да препуска надолу по склоновете на планините Хест. Утринното слънце бавно изпълзяваше и изпълваше пустинята Мътая със светлина. Призори пустинните пясъци добиваха розов цвят, прошарени тук-там с тънкия оттенък на най-светъл аметист от буйните потоци, обрасли с тучна растителност. На север се издигаха Хълмовете на Слонския сън — камъни с цвета на охра, струпани на грамади, които отдалече приличаха на пасящо слонско стадо.
На петдесет мили навътре в пустинята той забеляза група ездачи, пръснати по главния път, мъже в тъмни халати — Вакъз Фааракин с неговите а’келласи. От толкова далече въздушните течения и прахта по пътя затъмняваха гледката му.
Конят му беше изтощен. Дори и този едър жребец не можеше лесно да ги догони. Трябваше му отпочинало животно.
Вакъз и хората му яздеха към Саландар, а оттам щяха да препуснат към сърцето на Индопал. Там Вакъз щеше да потърси някой владетел, който би могъл да се опълчи срещу Радж Атън, всеки, който е затаил омраза или изменнически нрав, и да се опита да подтикне такива хора срещу него.
Радж Атън знаеше, че там ще може да смени коня си, но се чудеше дали ще е безопасно. Ако тези мъже се досетеха, че е по петите им, можеха да се опитат да му устроят засада. Саландар щеше да е подходящо място за това.
На утринната светлина той видя и балона на своите огнетъкачи — ярко петно, подобно на син граак високо във въздуха. Беше им наредил да го последват колкото може по-бързо, но те яздеха въздушните течения по-бързо, отколкото можеше да постигне конят му.
При тази скорост щяха да стигнат до Картиш преди него.
От планините пустинята изглеждаше гола и безжизнена. Но когато навлезе в долините й, животът се разкри навсякъде. Козодои прелитаха между сенчестите дървета по хълмовете, сивите им криле пърхаха плавно, докато птиците улавяха разлетелите се в утрото мушици. Планински овце прибягваха на пътя му, прескачайки кафявите камъни. Птици с огненочервени опашки се вдигаха на ята от речното русло.
Макар да се намираше на границата на пустинята, през зимата често от прохода се стичаха потоци и във всяка планинска гънка растяха гъсти дървета.
Радж Атън винаги бе обичал пустините на Индопал.
Подмина селцето Харик и спря край един кладенец, та няколкото жени, облечени в бял муселин и със зелени шалове, да извадят вода за него и коня. Конят не беше неговият, доспехи нямаше и държеше качулката на дългото си наметало придърпана ниско над лицето. За един случаен наблюдател щеше да прилича на безименен благородник. С опасните а’келласи пред себе си предпочиташе да е така.