Птици имаше навсякъде. Яркожълти пчелояди прелитаха над земята като огнени лястовици и кацаха сред цветята. Калугерици притичваха на пътя му с кокилестите си крака, преструвайки се, че са със скършени криле, за да го отвлекат от гнездата си, и изпълваха утрото с жалното си „пюит, пюит“. Хиляди пясъчни яребици стояха накацали край бреговете на потоците, отдалече приличаха на обли, нашарени с петънца камъни, докато не се разхвърчаваха в небето.
Навсякъде, накъдето обърнеше очи Радж Атън, илюзията, която бе видял отдалече — че пустините на Мътая са голи и безжизнени — се разпръскваше.
Той спря при укреплението в Максист, за да смени конете с камили и разпита местния главатар за Вакъз.
Главатарят отговори предпазливо:
— Видях хората, които търсите. А’келласите напуснаха селото само преди половин час. Някои тръгнаха с камили на юг, други взеха коне и поеха на северозапад.
— Колко тръгнаха на юг? — попита Радж Атън.
— Дванайсет души, о, Светлина на вселената.
Радж Атън прехапа устна. Беше вече само на половин час зад тях. Ако побързаше, можеше да ги догони.
— Дай ми най-добрите си подсилени камили.
— Господарю — промълви колебливо мъжът и на лицето му се изписа тревога. — Салаам.
— Мир — успокои го Радж Атън.
— Камилите, които ми останаха, не са достойни за вас. Ездачите, които търсите… те взеха най-добрите ми животни, че и повече взеха, да ги сменят.
Радж Атън кипна.
— Има ли някой търговец в града, от когото да взема камилите, които ми трябват?
— Ще събера най-добрите животни в града — увери го мъжът. — През това време седнете на трапезата ми, яжте до насита. Отдъхнете.
Местният владетел взе един кон и препусна извън крепостта. Верен на думата си, скоро се върна с тринайсет подсилени камили.
— Простете ми — рече той, щом скочи от коня си. — Това са най-добрите, които можах да намеря. — Падна по очи и белият му тюрбан омете земята.
Беше позата, с която човек поднася живота си заради проявено неблагоразумие.
„Мъдър е — помисли Радж Атън. — Ако бях ядосан, щях да наредя да го изтезават до смърт. Така ме изкушава да го довърша бързо.“
— Ти ми служиш добре — каза Радж Атън и прие животните.
Заповяда на главатаря да вземе осемдесет души на коне и да ги поведе на северозапад, за да изловят бандата Непобедими, тръгнали натам.
Жалко, че не знаеше в каква посока е заминал Вакъз Фааракин. Излезе от градчето и се опита да улови миризмата на Вакъз. Но вече яздеше камила и до него имаше още дузина мъже, така че по смътните миризми във въздуха не можеше да разбере с коя група е тръгнал.
Радж Атън не можеше да го остави жив. Нито можеше да си позволи да си губи времето с гонитбата му.
На юг, реши накрая той. Вакъз щеше да тръгне на юг към Таиф или Ейвън, където а’келласите се радваха на най-голямо уважение.
Радж Атън поведе хората си на юг през пустинята, през стария Индопал и към Картиш.
Първата стъпка беше лесна. Земята беше равна и твърда.
В края на пустинята растяха баобаби, издигаха се криви и величествени към небесата. В определени сезони през този район мигрираха огромни стада антилопи и газели, но в края на есента само бели кости красяха земята. С приближаването на конниците щраусите и лешоядите се разбягваха.
Минаха през разкаляната река Делуун. Всички водни корита нататък се оказаха пресъхнали. Толкова далече на юг не беше валяло.
Кладенците при Казър и Макаранг бяха сухи. Вода намериха чак когато видяха камили, вързани до червена шатра, кацнала под един баобаб на половин миля от пътя на кервана.
Баобабът имаше трийсет стъпки широк ствол и някакъв предприемчив търговец го беше издълбал. Кухината съдържаше глинени щерни с драгоценна вода.
Като видя тринайсетимата мъже, яздещи през пустинята, търговецът стана неспокоен. Само най-жестоките мародери щяха да дръзнат да откраднат водата на човек, но най-лошите мародери понякога пътуваха точно по този път.
Когато Радж Атън приближи, той сложи ръка на кивара си и го изгледа с очи, кафяви като зрели бадеми. Беше стар мъж, с изрядно подрязана брада. Старецът се поклони.
Радж Атън го поздрави, като се постара да го успокои: