Селинор се изсмя високо на думите й и пожела всичко добро на младите жени. Смехът му обаче прокънтя фалшиво. Ерин разбираше, че има основания за тревога.
— Май трябва да свием през планините и да заобиколим Белдинук — каза той.
— А защо пък да не отцепим направо през полята на Лоуикър? — отвърна Ерин. — Ще спестим време и все едно че ще им се изплюем в лицето.
— Стрела, пусната в пристъп на гняв, може да те убие също толкова лесно, колкото и пуснатата във война. Имаме да свършим по-важни неща от това да плюем в лицата на хората на Лоуикър.
Ерин не беше толкова сигурна. В близкото минало Флийдс и Белдинук бяха воювали десетина пъти и донесената от момичетата вест беше събудила гнева й.
Все пак тя потисна яда си достатъчно, за да го последва, след като наближиха границата и Селинор зави на запад по един страничен път, водещ към Туинхейвън.
След десетина мили стигнаха до останките на селото. Всъщност не беше останало нищо. Пожарът го беше помел.
Ерин от пръв поглед разбра, че пожарът не е бил обикновен. Първо, пламъците бяха погълнали цялото село, обикаляйки около крепостната му стена. Вътре в този кръг адският огън беше погълнал всяко късче дърво — всяка кола, всяка греда във всеки дом, всяко дърво.
На някои места на мястото на доскорошните къщи все още стояха камъни. Тук-там като изгорели кости стърчаха комини. Каменни огради отделяха дворовете, покрити с пепел. В самия център на селището дори камъните бяха разтопени на шлака.
Никой не беше оцелял.
Ерин и Селинор подкараха през улиците и видяха овъглени трупове. Тук майка, понесла невръстното си дете. Там — кон, умрял докато е тичал в паника. По-нататък сред руините лежеше цяло семейство.
Селището бе унищожено от огнетъкачите. Ерин знаеше, че някъде в Мистария те бяха призовали Сияйния на мрака. Като част от своето жертвоприношение бяха изгорили живи хора. Това трябваше да е било селото. Туинхейвън.
Само една линия следи показваше, че някой се е осмелил да влезе в селото през трите изминали оттогава дни. Дирите кръстосваха улицата, от една изгоряла съборетина към следващата. Явно беше някой плячкаджия, който сигурно беше търсил буци стопено злато или сребро в пепелищата.
По-нататък по пътя имаше още села. Но околните селяни най-вероятно нямаше да посмеят да стъпят на това място. Мнозина смятаха за опасно да стъпиш на земя, където са убити хора.
Ерин и Селинор продължиха мълчаливо. „Само заради това трябваше да убием Радж Атън — мислеше си тя. — Трябваше да го убием.“
Яздеха като на погребение и оглеждаха развалините. Селинор изведнъж дръпна юздите и посочи.
— Виж!
В първия миг Ерин не разбра какво й сочи. Спря и се огледа.
По средата на една от близките сгради, между сенките, падащи от утринното слънце, едва успя да различи примигващия зеленикав пламък. Сякаш се беше разстлал по земята и ако слънцето грееше с пълна сила, сигурно изобщо нямаше да го забележи.
Зелените пламъци проблясваха над изстиналата пепел като мъгла. Като че ли оформяха кръг, може би петнайсет стъпки в диаметър, а вътре в този кръг блестеше огнена руна. Отпечатъци по пепелта показваха, че от този кръг е излязъл огнетъкач, придружен от Сияйния на мрака.
Но по-важното беше, че друга диря от човешки стъпки показваше мястото, където плячкаджията беше пристъпил в този кръг… и бе изчезнал.
Космите по врата на Ерин настръхнаха и по ръцете й полазиха мравки.
Тя погледна Селинор.
Лицето му се беше вцепенило.
— Врата — промълви той с боязън. — Врата към Долния свят.
При призоваването огнетъкачът на Радж Атън беше отворил тази врата. Ерин си помисли, че би трябвало да я затвори, след като си е свършил работата. Но тя не беше магьосничка. Може би затварянето на вратата бе по-трудно от отварянето й.
Усети, че устата й е пресъхнала, сърцето й заби лудо. Хрумна й нещо неочаквано и мисълта прониза съзнанието й.
— Щом Радж Атън може да призове един Сияен на мрака през тази врата — каза тя, — сигурно и ние можем да си извикаме един.
— Би било лудост да опитваме!
— Нима? Знаеш сказанията не по-зле от мен. Ерден Геборен си е имал Блестящи и Сияйни, които да се сражават за него. Все някой трябва да ги е призовал.
— Откъде знаеш, че нещо може да премине през това? — попита Селинор.