— На вашите услуги — каза Фейкаалд. Говореше с едва доловим акцент. С проядените си зъби, разкривените пръсти и напрегнатия поглед, на Габорн му заприлича на паяк, на самото въплъщение на злото. Зениците му бяха отворени широко и Габорн долови дъха му — горчива миризма на опиум.
— За нас е чест — отвърна Габорн. — Какво ви води при мен?
— А? — попита Фейкаалд и килна глава. Габорн повтори въпроса.
— Дойдох да ви помоля за помощ — каза Фейкаалд и му подаде една позлатена кутийка за писма. — Тази сутрин в планините Радж Атън получи това предупреждение. Хали са нападнали мините с кръвния метал в Картиш. Досега са се окопали добре. Предвожда ги огромна хала — самата Господарка на Долния свят.
При тази вест сърцето на Габорн заби силно. Възможно ли беше? Никой човек досега не беше виждал легендарната Господарка на Долния свят и затова никой не можеше да каже със сигурност как изглежда тя. Щеше ли самата Владетелка на Долния свят да тръгне срещу Картиш? Едва ли. Той бе потърсил общение със Земята и бе изпитал подтик да стигне до Мястото на костите, а Ейвран бе потвърдила подозренията му, че точно там ще намери владетелката на халите.
Габорн започна да следи движенията на Фейкаалд. „Паякът“ говореше за бедата почти небрежно, сякаш беше някаква дреболия. Приличаше на хитър търговец, гледащ да излъже купувач, като му пробута калпава стока на висока цена. Габорн веднага усети, че тук има капан.
— Лично предупредих Радж Атън за това. Не ми повярва. Наистина ли се надява, че тепърва ще му се притека на помощ?
Долната устна на Фейкаалд затрепери, сякаш беше възлагал големи надежди, а Габорн ги е стопил.
— Той… не знае, че дойдох при вас. Положението е много тежко. Радж Атън бърза към Картиш, но подозирам, че няма да стигне навреме. Нещо повече, боя се, че той няма да може да отблъсне врага ни.
— Говорите това, което вие мислите. Какво мисли Радж Атън?
Фейкаалд сведе очи.
— Той мисли, че… слънцето и луната се въртят около него. Мисли, че всички хора са по-долни от прахта под нозете му. Въобразява си, че сам може да надвие халите. Но аз знам, че греши. Той не притежава вашите сили.
— Не мога да предложа подкрепа — отвърна Габорн — без съгласието на вашия господар.
— Моля ви. Моля ви не заради Радж Атън, нито дори заради себе си. Искам го заради моя народ.
— Няма да заведа войски в кралство, където не са поканени, за да се бия редом до владетел, който не е сключил мир с мен. Радж Атън и преди е извършвал вероломство. Ще го направи отново.
— Но в Индопал има деца, о, Велики — призова го Фейкаалд. Изрече го много високо, свел глава и събрал длани пред лицето си в молитвена поза. — Те са кафяви, но иначе са си деца, като вашите деца. Смеят се като вашите деца. И също като вашите деца и те мечтаят Земния крал да се появи в мига на най-голямо отчаяние. Като не искате да проявите милост към нашите мъже и жени, проявете поне милост към нашите деца.
Габорн поклати глава. Подозираше, че Фейкаалд му мисли злото. Земният му усет го предупреждаваше за опасност в случай, че отиде. Но помнеше също така какво бе видял през Зрителните камъни на Бинесман преди два дни. Видял беше извиращите в Картиш чудовища. Нещата там щяха да са по-ужасни дори от онова, което бе заварил в Карис.
Фейкаалд се стремеше да го примами към Картиш за някакви свои цели. Съмняваше се, че този „паяк“ съзнава колко му се иска да помогне.
Но Земята му бе отредила да намери Мястото на костите.
— Не мога да пратя войска — заяви Габорн.
Фейкаалд погледна към Джюрийм, сякаш очакваше намесата му.
— Салаам — помоли се той и сведе ниско глава.
„Мир.“ Тази молба предполагаше, че следващите му думи могат да оскърбят Габорн и затова го моли да запази спокойствие.
— Мир — отвърна му Габорн.
— Чуйте ме: за малка услуга ви моля. Не би трябвало да ви оскърби.
— Каква е тя?
— Във вашия стан има Непобедими, мъже, дошли от Индопал. Оцелели са триста или четиристотин от тях. Моля ви… щом няма да пратите от своите хора, пратете поне тях.
Габорн помисли, но чувствата му го забраниха. Земята го предупреждаваше, че ако прати тези хора, те ще загинат. Не можеше да разбере само дали гибелта им ще дойде от халите, или от ръката на самия Радж Атън.
— Не. Не мога да го позволя.
— Но аз ви моля за нещо много дребно — настоя Фейкаалд. — За вас стойността на тези мъже е ограничена. Те имат дарове сега, но трябва да се запитате колко дълго може да продължи това. Четиристотин Непобедими не са сила, чиято загуба Радж Атън би преглътнал лесно. Той ще поиска смъртта на техните Посветители, за да не тръгнат срещу него собствените му хора. Те ще умрат — невинни Посветители — мъже, жени, деца. Ще умрат — и за какво? За да водите като военен трофей неколцина Непобедими на своите паради?