Тя хвана отпусналата се на корема й ръка и я стисна. Дълго никой от двамата не проговори. Тя все още не беше засегнала темата за заминаването си в Инкара с него и се боеше от това. Но мъжът й трябваше да научи, че смята да тръгне.
На седем мили северно от Карис забелязаха един повлякъл юзди боен кон, който търсеше паша в опустошените земи. Трябваше да тръгнат напряко около миля през пепелищата, за да го хванат. Кръвта, оцапала гърба му, показваше, че доскорошният собственик няма да го потърси, затова Боренсон го яхна.
Когато стигнаха в Карис, Габорн вече беше потеглил. Хората бяха започнали да бягат от града. Със заминаването на халите и след като тъмнината се беше вдигнала, бежанците вече задръстваха всеки път на няколко мили наоколо.
Обикновени войници от Мистария, както и от Индопал, потегляха на север, за да възстановят и бранят порутените замъци. Уморени пехотинци газеха в строй през пепелищата с тежки вързопи на гърбовете. Останалото гражданство напускаше кой по какъвто път хване.
Стотици хора се бяха изкачили на кратера, при дупката от огромния червей.
Мирима и Боренсон останаха в Карис само колкото той да вземе половин дузина дарове — по един на мускул, гъвкавост, ум, слух, зрение и метаболизъм. След това Боренсон се разпореди да му добавят още дарове на следващия ден. Заради мръсния въздух над града не посмя да вземе дарове на жизненост, за да не се поболее Посветителят му и да умре. За това трябваше да почака.
След това напуснаха града и Боренсон спря да изкърти с чука два зъба от една хала като военни трофеи — един за него и един за нея. Каза, че ще поръча да ги издялат.
После препуснаха към планините Брейс. Ниските подножия бяха станали тъмносиви, но по-нататък есенните цветове шареха склоновете, а пресният сняг блестеше по върховете.
Халите бяха направили просека през планините, но Мирима и Боренсон продължиха по пътя.
Скоро щяха да настигнат Габорн. Мирима се боеше от срещата: мислеше си какво всъщност трябва да каже на рицарите и лордовете, ако я попитат за раната на мъжа й.
Обсегът на змията
Костната структура на халската глава е необичайна. Главата е оформена грубо като лопата. Не един благородник е виждал с очите си как копае с нея.
Костните плочи на главата правят това копаене възможно, като оформят така наречения „бел“ на халата. Плочите са толкова тежко бронирани, че никоя пика не би могла да ги пробие. Но ги крепи заедно един дебел хрущял и всяка плоча може да се движи независимо от другите.
Така халите, също като хлебарките, са били виждани да се промъкват между скали в положения, които на пръв поглед изглеждат невъзможни. Радж Чамануран от Индопал веднъж видял висока двайсет стъпки хала да се свива надолу достатъчно, за да се напъха през тунел под канара, която е била с височина като за „кобра“ — едва седем стъпки висока.
Тези подвижни плочи на пръв поглед изглеждат забележителна конструкция. Но всъщност представляват най-голямата слабост у една хала.
Лопатообразният череп оставя мозъчната кухина близо до повърхността — разстояние само от една стъпка за хала със средни размери. Трите плочи от кост се събират грубо казано на това място, образувайки „сладкия триъгълник“ на халата, нейното най-уязвимо място.
При южните подножия на планините Брейс Габорн и хората му спряха на ръба на едно плато.
Той спря под три тополи. Неговият Дни дръпна юздите до него. Златните листа шумяха от вятъра. Габорн се загледа към низините. Там халите се движеха в колона: армия от около шейсет хиляди чудовища. Маршируваха в хлабав строй от по осем-десет в редица, в колона дълга не по-малко от десет мили. Извиваха между хълмовете и пресичаха гъсто обрасъл с дървета сребрист поток. Когато Габорн примижа, халите му заприличаха на огромна сива змия, лазеща през студените степи. Старият порутен замък при скалата на Мангън се издигаше малко извън обсега на змията, с величествената статуя на самия Мангън, изправен храбро и загледан над чудовищата.