Йоме ахна и прошепна:
— Изобщо не си представях, че са толкова много!
Габорн знаеше, че тя е видяла отраженията им в Зрителните камъни на Бинесман, но камъните някак си не даваха представа за огромните пълчища, пред които се бяха изправили сега.
Дори от това разстояние земята тътнеше от стъпките им, а съсъкът, който издаваха при издишване, стигаше до тях като приглушен шепот.
Той се загледа вцепенен. Халата, която търсеше, трябваше да е някъде там долу.
През нощта мъжете на Скалбейрн бяха избили много хали, но търсенето му сред мъртвите на Майстора на пътя не доведе до нищо. Ейвран беше огледала две чудовища, които приблизително съвпадаха с описанието й. Но се оказа, че са твърде малки.
Което означаваше, че нужната му хала е все още жива.
На юг от планините хълмовете бяха сухи и почти голи. Дъждовната буря предната нощ съвсем бе пропуснала тази земя. Изпод краката на халите се вдигаше прах, който оставяше пушлива диря, смесена с ятата прехвърчащи над главите им грий.
На запад от халите хората на Скалбейрн яздеха на отделни групи. Един отряд от хиляда рицари поддържаше скоростта на отстъпващите хали на шест мили напред. Обедното слънце блестеше от щитове, шлемове и пики. Мъжете изглеждаха съвсем дребни. Останалата част от армията, навярно още около хиляда и петстотин рицари, заедно с щитоносците и кервана от фургони, бяха зад опашката на халската колона — ариергард, който да им се противопостави, ако решат да се върнат към Карис. Пиките им стърчаха като бели бодли.
Устата на Габорн пресъхна от безпокойството. Усещаше надигащата се заплаха. Халите нямаше да позволят всичко това да продължи, нямаше да се примирят да ги карат така като стадо.
Херолдите му надуха златните си рогове.
Долу по низината мъжете на Скалбейрн се обърнаха и нададоха викове. Заразмахваха пики и щитове. Неколцина в свитата на Скалбейрн се откъснаха и препуснаха през полята към него. Габорн реши да изчака, да изслуша последния доклад на Скалбейрн.
— Отряд, стой! — извика той на бойците си. Близо половин миля назад гигантите продължаваха да тичат с все сила, мъчейки се да не изостават. Един от тях изрева от възторг, разбрал, че ще има няколко мига отдих.
Вайлдът на Бинесман забеляза халите и извика от радост:
— Хали кръв!
— Да — прошепна възбудено Ейвран, като малко момиченце на най-добрата си приятелка. — Обзалагам се, че там долу има вкуснички.
Габорн се озърна към детето, отпуснало се удобно на седлото пред чародея. Беше се съсредоточила изцяло към халите.
— Кажи ми — каза Габорн. — Този Майстор на пътя. Мислиш ли, че можеш да го забележиш отдалече, ако препуснем успоредно на колоната им?
Ейвран изглеждаше ужасена от самата мисъл за това.
— Ако приближим достатъчно.
Но той знаеше, че ще е почти невъзможно. Халите бягаха на орда и никой нямаше да посмее да се приближи на повече от триста разкрача от тях.
— Имаш ли поне някаква представа къде трябва да започнем да търсим? — попита я отчаяно.
— Ами… не знам. Халите са много. Той е важен, затова би трябвало да е някъде в челото. Или може би отзад.
— Или може би по средата — подхвърли един от лордовете.
— Можеш ли да добавиш нещо към описанието? — запита я Габорн. — Бих могъл да използвам далекогледците си.
Ейвран поклати глава.
— Не. Халите нямат очи. Не виждат като нас. Аз… сигурно бих могла да го разпозная по миризмата… но пък може и да не мога. Не съм сигурна дали хората могат да надушват толкова добре като халите.
Габорн се усмихна хладно.
— Ако го намерим — попита Ейвран, — ще трябва ли да ям от него пред хората?
Един от лордовете в свитата се окашля, за да прикрие смеха си.
— Не — обеща Габорн.
В този момент по пътя отзад се чу тропот на конски копита и Габорн се обърна, очаквайки поредния вестоносец.
На завоя се появи млад мъж със сламеноруса коса, яхнал обикновена кафява кобила. Той забави и загледа предпазливо главанаците, докато минаваше под сенките им. Габорн напразно се помъчи да си спомни къде го е виждал. Не можа да го свърже с нищо, докато не видя брадвата, висяща от седлото му. „Барон Уагит“, замърмориха лордовете. Баронът носеше ново кафяво наметало и кожена броня, беше вързал жълтата си коса на опашка. И в очите му се долавяше новопоявил се блясък на разбиране. Бе така пременен и подновен, че сигурно и собствената му майка нямаше да го познае.