Младежът спря пред тях. Изгледа хората на краля, сякаш никога досега не ги беше виждал.
Стигна до последните редици на отряда на Габорн, продължи покрай рицарите и лордовете и докато ги подминаваше, те избухваха в радостни възгласи.
Спря коня си точно пред Габорн. Лъхаше на ром.
— Барон Уагит, изглеждате добре — каза Габорн.
Уагит изтри носа си с ръкав по стария си глупашки навик.
— Благодаря. Хм, благодаря ви… милорд. — Още нищо не отбираше от дворцови маниери. Макар вече да притежаваше разум колкото за обикновен човек, имаше още много да учи.
— Ще продължите ли с мен? — подхвърли Габорн.
— Ами… не — отвърна Уагит. — Искам да кажа, не мога. Не съм истински боец… не съм като вашите лордове. Имам само един дар и той стига само колкото да съм обикновен човек. Не знам какво бих могъл да правя за вас. Че аз дори вечерята не мога да си сготвя. Ще ми трябва някое конярче да ме научи как да си оседлавам коня. Дойдох само да ви кажа „благодаря“. Не съм и сънувал… как може да е.
— Не сте истински боец ли? — учуди се Габорн. — Вие сте убили с брадвата си цели девет хали.
— Просто късмет — каза Уагит и изчака Габорн да се усмихне на шегата му. После се загледа в халите долу.
— Като не искате да продължите като воин — предложи Габорн, — останете с мен като приятел. Много бързо ще се научите да си готвите вечерята, а и ще научите още някои неща, които ще са ви от полза.
— Ами… стига да ме приемете.
Един от лордовете отзад каза: „Добър човек“, а другите завикаха „Ураа!“, сякаш беше някой шампион, дошъл да се бие на тяхна страна.
Отново изкънтяха конски копита и този път откъм завоя се появиха двама ездачи: сър Боренсон и Мирима. Яздеха един до друг. Препуснаха в галоп надолу по склона, а свитата на Габорн не можа да се сдържи — рицарите завикаха и заразмахваха оръжията си:
— Да живее сър Боренсон! Вижте колко добре язди!
Лицето на Боренсон стана мораво и той закима тъпо. Някой извика:
— Да са ти пораснали малко повече орехи и за мен?
А друг го закачи:
— Ездата на кон с тях е само половината изпит!
Херолдите на Габорн надуха роговете си в какофоничен поздрав.
Боренсон дръпна юздите, вдигна ръце и извика:
— Чуйте, чуйте ме. Наистина е вярно, благодаря. Пораснаха ми три огромни ореха, и всеки е по-космат от най-рунтавите топки, които сте виждали дори на куче!
Рицарите зареваха от смях, а един извика на Мирима:
— Вярно ли е?
Лицето на Мирима се изчерви и тя се помъчи да потисне смеха си.
— Лъже. Само два са. Само два, но са огромни. Цяло чудо е, че изобщо може да върви. Страх ме е, че ще стане кривокрак!
Всички рицари избухнаха в дрезгави смехове и кикот. Един викна:
— Ей, чу ли това, сър Седрик? Чародеят сигурно може да ти помогне с малкия ти проблем!
Сър Седрик се опули и изрева:
— Какво? Нямам малък проблем!
Разсмяха се още по-силно.
Мирима скри лицето си с ръка, за да прикрие неудобството си.
Сър Боренсон махна към Бинесман, сякаш искаше да му благодари, макар Габорн да беше сигурен, че рицарят иска само да отклони вниманието им от себе си.
Магьосникът се усмихна двусмислено и кимна.
Рицарите викаха, подмятаха си шеги и се смееха, а Габорн неволно си помисли за чародея Хоуел. Беше се борил здраво да дискредитира Бинесман, за да може да вземе учителския пост в Стаята на Земните сили. Хоуел можеше и да е изтъкнат чародей, но никога не бе призовавал вайлд, а и със сигурност не беше успявал да посади нови орехи на мъж.
Габорн погледна Бинесман и каза усмихнато:
— Ще се прочуеш!
След няколко мига пристигна и Скалбейрн с двамата си съгледвачи.
— Милорд! — ревна той и дръпна юздите. Бойният кон на пълководеца тичаше бързо. Плъзна се цели четиридесет крачки напред и се закова толкова близо пред Габорн, че неговият кон се дръпна боязливо назад. Очите на Скалбейрн светеха от възбуда.
— Милорд, снощи на халите им замръзнаха задниците в снега и още не са се стопили. Слънцето успя да им затопли дупките чак преди пладне. Даже и сега са тромави, едва се тътрят на половин скорост. Чакаме само вашите заповеди.
Габорн опипа вътре в душата си, замислен. Изкушаваше се да нападне, но усещаше заплаха. С халите не можеха да си играят.