— Милорд — настоя Скалбейрн. — Можем ли да нападнем?
Габорн усещаше пластове от заплахи, като люспи на лук. Ако вземеше решение за атака, много хора щяха да загинат.
„Но аз съм Земният крал — помисли той. — Мой дълг е да защитя народа си по най-добрия начин, който знам.“
Халите бяха слаби, бяха загубили злата магесница, която ги водеше. Движеха се на юг по същия път, по който бяха дошли, като мравки, следващи оставената към храната диря. Имаше цял ден за лов. Рицарите му горяха от нетърпение. Времето беше чудесно, а теренът на повечето места щеше да е идеален. В цялата човешка история не беше чувал някой владетел да е нападал толкова много хали на открито. Условията може би никога повече нямаше да са толкова благоприятни.
Но го тревожеха загубите. Колко ли храбри мъже щяха да паднат? Отговорът не беше ясен. Щеше да зависи от избраната тактика. В дългосрочен план можеше ли да си позволи тези загуби? Какви ли битки го чакаха в следващите дни?
С всеки следващ миг имаше чувството, че се придвижва все по-близо до световната орис. Днес тук щяха да загинат хора. На Йоме скоро й предстоеше да се изправи пред опасност. Десетки хиляди в Карис. А след това — светът.
Боренсон проговори пръв.
— Проклятие, Габорн! Нима ще посмееш да ни задържиш? Ние тук мъже ли сме? Мъже ли сме изобщо?
Габорн погледна стария си приятел.
Скалбейрн заговори бързо:
— Милорд, не мога честно да ви уверявам, че ако заповядате да се сдържим, всички ще се подчинят. Много от лордовете са се заклели в нов орден, Вълчето братство, и не признават никого за свой господар.
Габорн разбра какво трябва да направи.
— Господа — каза той. — Там долу има десетки хиляди хали, тръгнали към Долния свят. Няма да им позволя да се върнат след седмица, за да се изкатерят по стените на Дворовете на прилива. Никога повече няма да има втори Карис!
Усети как през групата премина наелектризираща тръпка.
— Ще поведете ли щурм? — попита Скалбейрн.
Хората му се нуждаеха от Земен крал — от силен владетел, и мъдър, излизащ от мъглите на времето. Бинесман го бе предупредил, че не трябва да се бие, освен ако не е притиснат в ъгъла, но човек можеше да бъде притиснат в ъгъла по много начини. Беше в рискована ситуация. Владетели по границите му следяха за най-малката проява на слабост. Мнозина, които бе Избрал едва вчера, се бяха отрекли от клетвите си.
Трябваше му смазваща победа.
А най-вече трябваше да намери Майстора на пътя.
Така че днес щяха да загинат мъже. Добри мъже. Габорн щеше да пожертва свои приятели.
Той посочи тъмната змия, пълзяща с грохот през златните низини, и викна:
— Ще ги избием до крак.
Щурмът
Нашите врагове са обучени да не показват страх. В Мистария ще ги научим да нямат страх.
Веднага след като обяви, че ще атакува, Габорн слезе от седлото и започна да стяга подпругата на коня.
Боренсон направи същото. Когато един подсилен кон напада със скорост от деветдесет мили в час, рицарят му е подложен на риск и при най-лекото подхлъзване.
Боренсон вдиша дълбоко няколко пъти. Чувстваше се нервен от предстоящата атака. Имаше добро око и стабилна ръка с пиката, но бяха минали години, откакто се беше сражавал с толкова малко дарове. Имаше само един на мускул и един на гъвкавост. А без жизненост беше „воин с нещастни пропорции“. Лявата му ръка бе изтръпнала. Пръхтенето на конете наоколо му се стори неописуемо силно. Не за първи път се зачуди как страхът прави зрението, обонянието и слуха остри, докато дланите и стъпалата ти стават изтръпнали и студени.
Габорн попита Ейвран:
— Колко далече вижда една хала?
Боренсон се наведе да чуе отговора по-добре. От векове отговорът на този въпрос беше предмет на много спекулации.
— Зависи от халата — отговори детето. — Повечето — горе-долу оттук до ей онова дърво. Виячите виждат малко по-надалече, лепкавите почти не виждат. Но далекогледците могат и повече.
— Далекогледци ли? — учуди се Габорн.
— В тази орда няма от тях — увери го Ейвран.
— Значи около сто и петдесет крачки — каза Габорн и дръпна каишката да я стегне по-здраво. — Могат ли да ни преброят по миризмата?
Ейвран поклати глава.