— Не мисля. Нашият свят е странен за тях — толкова пълен с нови миризми. Всеки човек мирише различно от другите. Но ако ги струпаш заедно — не мисля.
Габорн се озърна към Скалбейрн.
— Вятърът от изток стабилен ли е?
— Още от сутринта.
— Изтегли войските си назад — каза му Габорн. — Ще ги нападнем срещу вятъра. Докато ни забележат, ще сме при тях.
Габорн се метна на коня, а Скалбейрн извади бойния си рог и изсвири къс сигнал — заповед за прегрупиране.
Мирима беше яздила до Боренсон. Слезе бързо и изпъна лъка си. Лицето й беше пребледняло от страх.
— Не можеш да убиеш хала с това! — каза й Боренсон.
Тя го погледна с яд в очите.
— Защо не? Трябва само да я улуча в сладкия триъгълник достатъчно силно, за да се забие стрелата една крачка навътре.
— Можеш ли изобщо да улучиш хала? — попита Боренсон.
Виждаше, че е взела дарове, но само с дарове не можеш да станеш воин. Боен опит се искаше за тази работа.
Няколко души в групата се изсмяха. Ядосаният й поглед даде на Боренсон да разбере, че ако не си затвори устата, може да извади някоя стрела и да се поупражнява по него.
Габорн пришпори коня си напред, неговият Дни подкара до него. Мирима се метна на своя кон и препусна след тях, като извади в движение стрела от колчана на гърба си. С тях тръгнаха и Бинесман и неговият вайлд.
Боренсон тъкмо се канеше да дръпне юздите, когато Йоме го сграбчи за лакътя и прошепна:
— Само за сведение, сър Боренсон. Вашата жена вече има много дарове. Как според вас ги е получила?
— Каза ми, че вие сте й ги дали — като подарък — отвърна Боренсон.
Йоме се усмихна иронично.
— Тя си ги спечели с лъка си. Спаси мен и Бинесман, и живота на всички в замък Силвареста. Тя уби Сияйния на мрака и аз й платих двадесет силара за службата й.
Боренсон беше убеден, че кралицата очаква да му увисне ченето от изненада, но той отвърна съвсем небрежно:
— Ами, нали е моя жена. Такива неща може да се очакват от нея.
Йоме се усмихна.
— Не се съмнявам, че може да ви изпече и едно хубаво прасенце.
Боренсон се засмя и препусна надолу по склона. Остави след себе си фургона със силарите, придружен от приличащия на паяк стар кайфа Фейкаалд и охраната. Подмина и тичащите на едри крачки през тревата гиганти главанаци, чиито ризници дрънчаха като вериги на котви. Миришеха силно на вкиснала мас и на мърша.
Конските копита тътнеха по земята. Скакалци, наедрели от ядене през цялото лято, заподскачаха под конските крака. Жълти пеперуди прехвърчаха из тревата. Небето отгоре беше като синя купа, а вятърът духаше отривисто в лицето му.
Боренсон се зачуди за жена си. Интересно, не беше му казала, че е убила Сияйния на мрака. Трудно беше човек да си държи устата затворена за такива неща.
Почувства се тъпо. Беше убил в Дънуд хала магесница, малка и съвсем не толкова силна като пурпурна чародейка, и я беше довлякъл до вкъщи за жена си. Сега този трофей му изглеждаше нищожен.
През последните няколко дни светът се беше преобърнал с главата надолу. Той беше изгубил всичките си дарове, а тя бе спечелила същия брой.
Но изобщо не си беше представял, когато я срещна на пазара в Банисфер, че един ден Мирима ще убие Сияен на мрака, легендарно същество, каквото той никога не беше виждал. Изобщо не си беше представял, че тя ще опъне лък и ще препусне срещу бойните редици на орда хали. А и през ум не му беше минавало, че ще поиска да го придружи до Инкара.
„Може би — помисли Боренсон — тя просто се опитва да спечели уважението ми.“
Но не, дори и това му се струваше погрешно. Все пак Мирима не беше някоя лигава кукличка, горяща от желание да удовлетвори. В нея имаше някаква коравост, внушаваща не толкова възхищение, колкото власт. Наистина беше корава, чак до дъното на душата си.
Боренсон имаше чувството, че попада в капан. Самият той бе казал на Мирима, че любовта е отчасти привличане, отчасти уважение. Беше го привлякла още от мига, в който я срещна. А сега изпитваше към нея и голямо уважение.
Над главата му изпърхаха три грий, по-черни от прилепи, и се загърчиха под напора на вятъра. Халите тътнеха през степта под облака на крилатите твари. Отдалече халите приличаха на огромна сива змия. По-отблизо, с въздуха, излизащ от коремите им, вече се чуваше как „змията“ съска, сякаш разгневена.
Долу в равнината войската на Скалбейрн препускаше назад, за да се слее с Вълчето братство.