Мирима се обърна и погледна пътя на тъмния удар на халата. Земята беше разбита и накъсана, тревата бе изтръгната с корените на няколко крачки наоколо. Не се съмняваше, че заклинанието щеше да натроши всяка кост по тялото й.
Газейки през труповете на мъртвите, в боя налетяха нови чудовища. Мирима скочи и треперейки се прицели в една оръженоска.
— Не бързай — извика й Хосуел докато изпъваше лъка си срещу една хала вляво от тях.
Тя стреля. Улучи. Халата отскочи назад, отказала се сякаш от трудния залък. Щеше да е мъртва след секунди.
— Добре — извика Хосуел, после затича напред и се вряза в халската гмеж. Много от чудовищата реагираха на човешката атака просто като затичваха по-бързо — опитваха се да се измъкнат по дълбоко изровения си път.
Мирима погледна наляво и надясно. Всички рицари бяха слезли от конете си и много от тях вече скачаха сред редиците на халите, въоръжени единствено със своя кураж, даровете си и с бойните си брадви. Успя да зърне на север щандарта на Габорн. Сражаваше се рамо до рамо със зелената жена.
Мирима скочи след Хосуел в оврага. Спряха за миг, за да прострелят две хали по пътеката.
Заради даровете й всичко сякаш се случваше много забавено. Знаеше, че халите се носят със скорост двайсет мили в час, но на нея това й приличаше просто на ходене.
Пусна нова стрела и отново не улучи.
— С твоите дарове — каза й Хосуел — можеш да си позволиш да не улучиш. Ако някоя хала те нападне, просто побегни.
Уверенията му имаха успокояващ ефект. Тя извади нова стрела и се прицели. Чудовището се носеше към нея и когато се надигна нагоре, изпълни цялото й полезрение. Устата му зейна. Кристалните му зъби блестяха като разтопени ножове.
Тя се присви, успя да пусне стрелата през мекото небце, след това отскочи, докато звярът продължи да връхлита към нея.
Халата се срина на земята. Сърцето на Мирима заби като ковашки чук — вече не толкова от страх, колкото от ловна възбуда.
Избиването на оръженоски изглеждаше лесно. Тя се почувства изкушена да награби бойния чук на Боренсон, да скочи в гмежта им и да започне да млати, но устоя на подтика. Лъкът усилваше самоувереността й.
Срещу тези чудовища всяка грешка щеше да е последната.
Богатството на държавите
Богатството на една държава не е в златото или оръжията, а в бдителността на нейния народ.
Удивително е какво може да научи един старец за половин ден, ако си държи очите и ушите отворени.
На три мили зад бойната линия Фейкаалд гледаше нападащите халите Владетели на руни на Роуфхейвън.
Беше останал назад с коларите до фургоните, които караха кралските пики и храна. Един фургон особено привличаше вниманието му. Беше с плоско дъно като останалите, но беше покрит с насмолено платнище и го пазеха стражи.
Разбра, че фургонът кара някакво съкровище. Можеше да е нещо незначително, като дрехи и накити за домакинството на Йоме, но той се надяваше да се окаже нещо повече.
Сега, след като битката се разгоря, коларите се изправиха на каприте, за да виждат по-добре. Повечето от пазещите скъпоценния фургон бяха отишли да се включат в боя и до товара бяха останали само двама.
Фейкаалд подкара бавно зад фургоните, за да не привлича внимание. Но нямаше нужда да се опасява. Тазсутрешната атака на Габорн беше като сън, нещо, което децата слушат само в приказки.
Пазачите стояха и гледаха битката вцепенени.
Щом мина край фургона, Фейкаалд бръкна с наподобяващата кобра тояга и повдигна платнището, за да погледне сандъците.
Сърцето му заби.
Видя само крайчеца на един сандък. Беше направен от индопалски кедър, а не от роуфхейвънски дъб.
Фейкаалд лично бе надзиравал пълненето на този сандък. Знаеше какво е съдържанието му: силарите на Радж Атън.
Не можа да скрие усмивката си. Пусна платнището и продължи покрай фургона. Един от пазачите го погледна през рамо. Фейкаалд кимна към бойното поле.
— Добре върви, а?
Стражът се обърна.
Пет сандъка под платнището. Пет сандъка — близо двайсет хиляди силара! Габорн все още притежаваше съкровището на неговия господар!