Мирима колебливо посегна и взе лъка. Не изглеждаше особено зарадвана, нито се усмихваше. Гледаше издъхващия рицар някак странно.
Сър Хосуел пак се закашля и от устата му бликна разпенена кръв. Ейвран извърна очи.
До нея на коня седеше барон Уагит. Не беше влизал в битката, беше останал назад с Ейвран, Бинесман и Дните на Габорн. Едрият мъж изхлипа задавено и Ейвран го погледна.
Видя ужас в широко отворените му очи.
— Той… умира? Завинаги?
Никога не бе виждала това изражение на мъжко лице. Спомни си как преди години умря майка й — как Бранд бе дошъл при нея, беше я прегърнал нежно и й каза какво се е случило. Беше я предупредил, че така става с всеки човек, че спасение няма.
Тогава тя бе изпитала същия ужас.
Изведнъж осъзна, че в някои отношения е по-възрастна от Уагит. Беше научила за смъртта отдавна; още като тригодишно момиче. Но Уагит досега не бе разбирал, че смъртта е краят, неотвратим и неминуем. Щастливият Уагит.
— Боя се, че да — тихо промълви Бинесман, за да успокои младежа.
Уагит поклати глава. Не можеше да го приеме. А рицарите на Габорн надигнаха гръмки викове. Отначало Ейвран си помисли, че викат в чест на Хосуел, но възгласите се бяха надигнали по целия строй наведнъж. Тя обърна поглед към бойното поле.
Халската орда се обръщаше. Огромните туловища се затътриха в своя странен, клатушкащ се вървеж, и се понесоха на юг. И още в движение в редиците им настъпи промяна. Подредиха се в седем колони, с магесниците по средата.
Воините около Ейвран замърмориха. Никога не бяха виждали халите да маршируват така. Ейвран също не можеше да си спомни подобно нещо с халската си памет.
Изпита безпокойство. Халите бяха започнали да сменят тактиката си, да се приспособяват. Опитът й я предупреждаваше, че халите са умни същества — в някои отношения може би по-умни от хората. Мигът изглеждаше злокобен.
Бойците на Габорн обърнаха конете си и поеха надалече от бойното поле. Бинесман се качи на коня зад Ейвран и тръгнаха мълчаливо.
Габорн я погледна и се усмихна.
— Поздравления. Спечелихме втората си победа и до голяма степен я дължим на теб.
Беше скръбно да получи това признание точно сега, със загиналите зад тях мъже.
— Мисля да те повиша — каза Габорн. — Да се знае, че Небесният ездач Ейвран вече е кралски канцлер.
Честта беше огромна. Като канцлер щеше да е длъжна да съветва краля всеки път, щом я помоли. На девет години тя вероятно беше най-младата личност, удостоявана някога с тази титла. Трябваше да прелива от възторг.
Но тя се почувства смутена. Честта й се струваше някак куха.
Ейвран погледна бягащите хали, после — ревящите от възторг рицари в бойната колона. А после се извърна през рамо към златистите равнини под синята купа на небето, където като сиви камъни лежаха мъртвите чудовища. Изпитваше тъга.
Със закъснение осъзна, че титлата изобщо не я интересува. Беше чест, дарявана от човек на човек, а тя се чувстваше някак откъсната от човечеството.
Призванието й бе да служи на Земята.
В града на гущерите
Огненият гущер на Джебан е получил името си от висулката на гърлото му. Когато се разшири, този пурпурен на цвят израстък прави гущера да изглежда по-голям и страшен, отколкото е в действителност, а яркочервените гънки под челюстта му изглеждат така, сякаш се храни с кръвта на враговете си. Нощем тази висулка може за кратко да проблясва с флуоресцентна светлина, създавайки илюзия за мигащ пламък.
В ранна пролет мъжките нощем издуват висулките си, за да се покажат на женските, съперничейки си за тяхното внимание. Оттам всяка вечер Джебан отдалече изглежда, сякаш е обхванат от пожар.
В Инкара огнените гущери се използват като кучета пазачи и ги наричат „драктфериони“, което означава „стражеви огньове“. В Мистария името е съкратено на „дракени“. В северен Роуфхейвън името е променено на „дракони“.
Дълго след убийството на стареца не намериха вода. Радж Атън препускаше през дивата пустош, без да щади нищо и никого, само и само да догони Вакъз.
Имаше пясък и още пясък, а след него още пясък, и купове върху купове пясък и пясък — така човек можеше да опише Пустинята.
Нищо не пълзеше по повърхността, освен дребни буболечки и гущери с тънки като на паяци крака. Гърбовете на всички гущери бяха с пясъчен цвят, за да ги крият от хищници, и с бели кореми, за да отразяват лъчите на пустинното слънце. Под пясъка живееха и малко пустинни мишки, които излизаха нощем на повърхността да ловят скорпиони, но нямаше почти нищо друго.