В небето прелитаха на кръгове пустинни грааци с пясъчен цвят, на една миля високо във въздуха, и следяха всичко, което се движи по повърхността. Не беше рядкост чудовищата да се спуснат стремглаво надолу и да съборят някой човек от камилата му, оставяйки го да издъхне, докато животното бяга надалече, за да се спаси. Но грааците нямаше да посмеят да нападнат толкова голяма група като неговата.
По плътта на камилите имаше хубави руни на мускул, жизненост и метаболизъм, но Радж Атън скоро започна да подозира, че някои от техните камили Посветителки са умрели. Една камила изведнъж се свлече на пясъка и отказа да стане, колкото и да я ръчкаха с острия камилски остен.
Радж Атън нямаше избор, освен да остави ездача й там, докато камилата не се почувства готова отново да тръгне на път. Непобедимият извади бойния си чук и застана да пази животното, наблюдавайки зорко небето за грааци.
По това време на годината огромното корито на Бялото море беше пресъхнало, освен няколкото мили, в които водата течеше малко по-дълбоко от камилски глезен. Отстъпилото море бе оставило солена кора, която пукаше под камилските крака на всяка стъпка. Вятърът, носещ се над пресъхналото море, навяваше парчета сол в очите и на хора, и на камили.
Радж Атън уви лицето си с парцал и се зарадва, когато стигна до водите на Бялото море, наричано така заради бялата кора около бреговете му. Искрящите му аметистови води бяха плитки и твърде солени за пиене. Но наличието на каквато и да било вода беше добре дошло. Тук в очите ти поне не се набиваше пясък и пътуването беше безопасно, макар и по-бавно. Източните брегове на вътрешното море гъмжаха от гигантски крокодили, но тук на запад бе прекалено солено дори за тях.
Докато камилите газеха през многото мили плитка вода, Радж Атън забеляза в далечината оббати — високи пустинни номади на техните грозни черни камили. На гърбовете на всяко от животните яздеха цели семейства. Ездачите бяха не по-малко странни от животните, защото и мъжете, и жените не носеха почти никакво облекло — техните шамани ги татуираха с руни на водно обвързване по долните устни, за да ги пазят от парещото слънце. Но тези руни имаха нежелан ефект. Затваряха порите на лъскавите им черни гърбове и ги правеха безцветни и нацепени, сякаш бяха покрити с люспи. Ноктите на ръцете и краката им ставаха като кремък, а бялото на очите им посивяваше. На юг в Умариш наричаха племето на оббатите „крокодилския народ“, защото вече не приличаха на хора.
Цели племена оббати яздеха на север и слънцето блестеше по сребристите остриета на копията им. Радж Атън прие гледката като знамение. Сдържаните оббати рядко пътуваха денем, но сега десетки хиляди от тях бяха подкарали чудовищните си камили през плитчините на Бялото море.
Бягаха, осъзна той. Възможно ли беше да са чули за нашествието на халите толкова далече?
Тази злокобна поличба го смрази.
Рано следобед групата му догони дванадесетимата а’келласи. Той ги видя отдалече от гърба на камилата си, на по-малко от десет мили, и се помоли наум: „Дано сред тях да е Вакъз“.
Даровете му позволяваха да ги види, докато ръчкаха камилите си нагоре по високите плата, към древните руини под планините при Джебан. Но не можа да разбере дали Вакъз е сред тях.
Стисна нервно юздите в лявата си ръка и продължи.
Джебан, Градът на гущерите, се беше проснал отпред стаен като гробница. По скалните стръмнини, обкръжаващи града, се виждаха статуи на мъже с глави на хищни птици, взиращи се напред с мъртви очи.
Нито една лястовица не прелиташе, нито един сокол не кръжеше над града. Но по всеки по-голям камък се бяха изтегнали грамадни месоядни огнени гущери, които съскаха и разгъваха яркочервените гънки под гърлата си, сякаш за да предупредят приближаващата се свита на Радж Атън.
Сега той успя да подуши плячката си достатъчно добре. Мъжете бяха спирали да напоят камилите си на първия поток, който бяха прекосили. Недалече отпред имаше един хълм, а зад него се простираше тучна долина, в която тревата се запазваше зелена през по-голямата част от годината. Радж Атън я познаваше добре от предишните си пътувания. Воините щяха да пасат камилите си там. Той се помъчи да долови миризмата на Вакъз, но не можа. Имаше диря… от някой, който можеше да е Вакъз. При толкова много дарове на мирис имаше чувството, че би трябвало да е по-сигурен. Надяваше се, че миризмата на човека, когото търси, просто е прикрита от миризмите на другите.