Трима от хората му бяха загинали. Друг беше тежко ранен — дясната му ръка се бе потрошила и половината му лице бе хлътнало навътре.
Радж Атън обиколи бивака и спря до огъня, на който в малко осаждено котле се вареше пърженият хляб. Отгоре беше леко препечен и той подуши омесените в тестото шамфъстък и кориандър.
Извади една филия и задъвка замислено. Някакво движение на хълма привлече погледа му. По камънаците надолу бяха започнали да пълзят огнени гущери. Бяха доловили миризмата на кръв. Тази нощ щяха добре да се наядат.
Вакъз го нямаше тук, разбра Радж Атън. Вакъз не беше човек, склонен да допуска грешки. Никога нямаше да спре при този оазис, лишен от всякакво укритие. Трябваше да го разбере още когато се изкачи на хълма.
Мисълта, че Вакъз му е избягал, го разтревожи. Това означаваше, че или е заминал на север в Деяз, или по-вероятно към западното крайбрежие — към Дармад, Джис или Куран… подходящи места да предизвика неприятности.
Радж Атън беше пратил осемдесет души да догонят Вакъз. Но подозираше, че няма да са достатъчно.
Жътва
Сетивните органи на една хала, нейните пипала, обкръжават основата на черепа й и се спускат под челюстта. Виждани са оръженоски само с осемнадесет пипала, както и с цели тридесет и шест. Какъвто и да е броят, винаги се оказват кратни на числото три.
Майсторът край камината Магнус твърдеше, че колкото повече пипала има една хала, толкова по-стара е тя. Но аз не намирам доказателства за това. Сравнявайки броя на пипалата на една хала с нейния ръст и възраст (измерена според износването на зъбите), не виждам връзка между броя на пипалата и възрастта на съществото.
Не може и да се твърди, че броят на пипалата разкрива по-големия ранг на една хала, както предположи веднъж Майсторът край камината Бейнс. Случвало се е много могъщи хали да имат сравнително малко пипала и да се намират малки оръженоски с много такива.
Може да се заключи, че броенето на пипалата на една хала с цел да се извадят някакви заключения е безсмислено. Все едно да се опитваш да заключиш дали един човек е земеделец или рибар, като броиш космите в носа му.
Габорн обърна гръб на бягащите хали. Нямаше да нападнат. Земните сили, които му бяха останали, му позволяваха да е сигурен поне в това.
Не изпитваше страх.
Нито му се налагаше да брои хората си. Беше почувствал смъртта на падналите в битката. Двадесет и четирима души. И с всяка смърт сякаш човекът биваше изтръгван от собствената му плът.
Беше се опитвал да ги предупреди, опитвал се бе да им извика в ума си. По този начин се стремеше да служи на Земята и се надяваше тя да възвърне Силите му.
Но зовът му не можа да ги достигне. Беше почувствал застрашаващата ги опасност, извикал им бе предупрежденията си, но все едно да викаш на глухи.
Йоме и Мирима се задържаха за малко назад, при Хосуел. Габорн изпитваше нетърпение да започне търсенето сред мъртвите, с надеждата да намери Майстора на пътя. До него неотлъчно яздеше неговият Дни.
Вдясно изрева един главанак и Габорн погледна към звяра. Съществото посочи към отстъпващите хали и отново изрева. В гласа му се долавяше въпрос. Искаше да разбере дали Габорн ще остави халите да си отидат.
— Битката донесе славна победа — каза Дни. — Ще бъде отбелязана като такава.
Габорн рядко чуваше похвални думи от своя хронист.
Повтори си наум какво бе направил. Беше препуснал към фланга на колоната им, разчитайки на усета си, подкрепен от земните сили, докато не почувства, че моментът за атака е идеален. Сега виждаше, че на полето лежат две хиляди мъртви чудовища. Животът на толкова малко мъже беше малка цена за такава скъпа победа.
Дни беше прав. Победата бе голяма.
По бойното поле се виждаха и няколко ранени бойци. Видя ги да куцукат към войската, превързали се всеки с каквото намери. Бинесман тръгна към своя вайлд, който тъкмо чупеше черепа на една пурпурна магесница, за да яде.
Бинесман бе позволил на съществото да влезе в битката. След като щурмът бе започнал, зелената жена скочи от коня си и се вряза в гмежта, нападайки чудовищата с голи ръце и с невероятна ярост и сила. Габорн дори не можа да преброи смъртоносните й удари.