Но нищо от мерките, които бе предприел, не облекчаваше усещането му за заплаха.
Габорн закрачи към Скалбейрн. Беше го помолил да се навърта около Йоме и рицарят го правеше. Но в момента беше стиснал кривак и упражняваше барон Уагит. Беше тежък труд. Потта се стичаше от лицето на отскорошния барон и туниката му прогизваше. Единият му ръкав се бе откъснал в упражнението. Сините му очи грееха от радост и личеше, че удоволствието, което изпитва, е неописуемо.
— Е, трябва да дойдеш с мен в Интернук — говореше Скалбейрн на барона, докато последният напразно се опитваше да го халоса по главата с кривака. — При нас не е толкова скапано цивилизовано. На мъж като тебе ще му дойде добре да остави миналото зад гърба си.
— Бъдете нащрек — прошепна Габорн на Скалбейрн.
— Винаги — отвърна му през рамо Скалбейрн.
Габорн обходи постовете още веднъж и закрачи към Йоме и Ейвран, които седяха под дъба. Йоме беше прегърнала детето. Очите на Ейвран бяха замъглени. Детето изглеждаше смъртно болно. От челото му се стичаше пот.
Габорн приклекна до тях.
— Е? — попита той нежно, с очакване. — Нещо ново?
— Не ядох от Майстор на пътя — промълви Ейвран. — Беше само някакъв… — потърси подходящата дума. — Пастир на червеи.
Габорн се намръщи, обзет от любопитство.
— Пастир на червеи?
— Като овчар или фермер, само че гледа червеи и други животни — поясни тя. — Казах ви, че се биете със селяни.
Говореше искрено, но халите замисляха нещо, все едно дали Ейвран го знаеше, или не.
„Възможно ли е опасността всъщност да идва от това дете?“ — зачуди се той.
Не искаше да го повярва. Ейвран беше чирачка на Земен пазител в края на краищата, посветила се на опазването на живота. Но точно в този момент се зачуди да не би да е… разцентрована. Трябваше да провери опасенията си.
— Йоме — помоли Габорн. — Ела за малко.
Отведе я настрани от Ейвран и застана с гръб към детето. Стъпи с единия си крак на някакъв покрит с лишеи камък и видя малките дупки по земята около него, където полските мишки бяха изровили тунелите си. Наблизо пееше щурец.
Огледа набързо действията на халите по скалата.
Бяха я изкачили всички и вече се бяха хванали на работа. Двайсетина лепкави дъвчеха големите дървета в средата на скалната височина, а в същото време оръженоски бутаха стените на древните кули и камъните се търкаляха с грохот от стръмнините. Толкова се беше залисал с наблюдението на южната стена на стръмнината, че се стресна, когато чу грохот откъм северната страна. Огромната статуя на Мангън рухна от четиристотин стъпки височина и се разби на жалки отломки.
Опасността около него се надигаше. Смъртта на десетки мъже бе настъпила тази сутрин, точно както беше предсказана. Предстоеше мигът на Йоме. Утре десет хиляди души в Карис щяха да срещнат гибелта си. След това… светът. Кога ли щеше да нанесе врагът му следващия си удар? След три дни? След четири?
Отчая се. Опасността бе навсякъде. Преди няколко дни Бинесман го бе предупредил, че не Радж Атън е върховният му враг. Радж Атън, инкаранците, Лоуикър и Андърс — всички те бяха като маски, прикриващи някакво по-голямо бедствие. Загадка някаква имаше тук.
Понякога му се струваше, че всички те действат съгласувано, навярно без сами да го съзнават.
Габорн огледа настръхнал полетата, да зърне поне някакъв признак за предстоящо нападение.
Йоме пристъпи зад гърба му и прошепна:
— Какво е толкова важно, че трябваше да ме измъкваш по-далече от детето?
Не знаеше как точно да й отговори. Промени темата, опитвайки се да спечели малко време в случай, че опасността се покаже наяве.
— Изглежда, мразят човешките творения — каза Габорн и посочи с брадичка към халите. — Не могат да оставят недокоснато нищо, което сме направили ние.
Отново посегна към сетивата си. Рискът за Йоме се усилваше стремглаво. Близостта на Ейвран нямаше нищо общо със заплахата. Извади меча си от ножницата и го притисна в ръката на Йоме.
— Дръж.
Тя го хвана така, сякаш никога не беше виждала меч.