Отговаряше на истината и тя не знаеше какво да му отговори. Но накрая определи:
— И все пак е нечестно.
— Но ние се поправихме. Да промениш начина си на живот иска усилие, скъпа, както и търпение, и решителност.
Тя вдигна очи към него, докато обмисляше чутото. Ако казваше истината за себе си, то тогава на масата седяха двама души, които са положили това усилие. Щеше ли да осъди Грей за нещата, които е вършил в миналото? Щеше ли да понесе някоя стара грешка да го повлече обратно на дъното?
— Не искам ти или съпругата ти да попаднете в затвора, господин Смайт-Уайт.
— Той знае какви са правилата — прекъсна я Грей и силно стисна ръката й. — Играеш — плащаш. Може и да не се обърнем към властите, но подобна любезност струва повече от хиляда лири
— Както обясних… — започна възрастният мъж.
— …ценните книжа не струват пукната пара — продължи вместо него Грей — но сертификатът? Според мен можем да го оценим на десет хиляди.
— Десет хиляди лири? — извика Смайт-Уайт, а Бриана седеше зяпнала. — Та това е изнудване, пладнешки грабеж!
— По лира на акция — уточни Грей. — Струва ми се разумно, като имам предвид как може да бъде използван. А и като се вземе под внимание печалбата, измъкната от другите вложители, намирам за редно мечтата на Том Конканън да се сбъдне. Според мен това не е изнудване, а справедливост. А справедливостта не се оспорва.
Пребледнял, Смайт-Уайт се облегна назад. Отново извади кърпичката и избърса потта.
— Млади човече, разкъсваш сърцето ми.
— Не, само банковата ти сметка. Която е достатъчно тлъста, за да можеш да платиш сумата. Причини на Бри доста грижи и тревоги. Преобърна къщата й. Дори да предположим, че ти съчувствам заради затрудненото ти положение, не знам дали си даваш сметка колко много значи за нея домът й. Накара я да плаче.
— Извинявам се най-искрено — мъжът отново размаха кърпичката, избърса лицето си. — Ужасна работа… Ужасна. Нямам представа какво ще каже Айрис.
— Ако е интелигентна, вероятно ще те посъветва да платиш и да се радвате, колко леко сте се отървали.
Смайт-Уайт въздъхна и пъхна кърпичката в джоба си.
— Десет хиляди лири. Неумолим човек сте, господин Тейн.
— Хърб, мисля, че мога да те наричам с малкото ти име, защото в момента, както и двамата сме наясно, аз действам сякаш съм ти най-добрият приятел.
Той кимна тъжно.
— За нещастие си прав — смени тактиката и с надежда погледна към Бриана. — Наистина ти създадох неприятности и съжалявам. Ще оправим тази работа. Чудя се дали вместо пари не мога да предложа нещо друго — например едно хубаво пътешествие? Или ново обзавеждане за пансиона ти? Разполагаме с някои прелестни неща в магазинчето.
— Парите — отсече Грей, преди тя да успее да отговори.
— Неумолим човек — повтори Смайт-Уайт — Предполагам, че нямам друг избор. Ще напиша чек.
— Ще платиш в брой.
Последва нова въздишка.
— Добре. Ще направя необходимото. Естествено не нося такава сума със себе си.
— Разбира се — съгласи се Грей — но може да я набавиш. До утре.
— Два-три дни ми звучи по-разумно — започна той, но като забеляза погледа на младия мъж, се предаде. — Ще пиша на Айрис да ми прати парите. Утре ще пристигнат.
— И аз така мисля.
Смайт-Уайт се усмихна срамежливо.
— Извинете. Трябва да отида до тоалетната.
Стана и като поклащаше глава, се отправи към задната част на кръчмата.
— Не разбирам — прошепна Бриана веднага след като той се отдалечи достатъчно, за да не я чуе. — Не разбирам. Нищо не казах, защото ти ме риташе под масата, но…
— Побутвах те — поправи я Грей. — Само те побутвах.
— Да и то така, че ще куцам цяла седмица. Но друго искам да кажа: пускаш го да се отърве без никакви последствия, след като заплати огромната сума. Струва ми се нередно
— Съвсем редно си е. Баща ти е искал мечтата му да се сбъдне и тя ще се сбъдне. Старият Хърб е наясно, че понякога човек може да се издъни и се налага да плати. И аз като теб не желая да го пращам в затвора.
— Не, не искам. Но да му взема парите…
— Той как е прибрал парите на баща ти? И предполагам, въпросните петстотин лири не са били излишни за семейството ви.
— Не, но…
— Бриана, какво щеше да каже баща ти, ако беше тук?
Победена, тя сведе глава.
— Щеше да реши, че е страшно забавно.
— Ето, виждаш ли? — той хвърли поглед към мъжката тоалетна и присви очи. — Прекалено дълго се забави. Почакай ме тук.