— „Звезден прах“ — отвърна Маив и се спря в мига, когато се улови, че се готви да затананика. — Песента е много стара.
— Класика — обади се Грей. — Нямаха нищо ирландско, но реших, че това може да се окаже подходящо.
Устните на Маив се извиха в усмивка — мелодията страшно й харесваше. Прочисти гърлото си и погледна младия мъж.
— Благодаря, господин Тейн.
— Грей — отвърна той непринудено.
Тридесет минути по-късно Бриана постави ръце на хълбоците. В кухнята бяха само двамата с Грей, а чинията от сладкиша бе празна.
— Това бе като подкуп!
— Не, не като подкуп — отвърна той, имитирайки тона й. — То е подкуп. И доста сполучлив бих казал. Тя ми се усмихна, преди да тръгнат.
Младата жена изсумтя.
— Не знам заради кого повече да се срамувам — заради теб или заради нея!
— Възприеми го просто като предложение за мир. Не искам да съм причина майка ти да те огорчава, Бриана.
— Много си изобретателен. Музикална кутия.
— И аз така смятам. Всеки път, когато я отваря, ще се сеща за мен. Не след дълго ще реши, че не съм чак толкова лош.
Тя не искаше да се усмихне. Цялата история бе възмутителна.
— Преценил си я, така ли?
— Добрият писател умее да наблюдава. Тя е свикнала вечно да се оплаква — отвори хладилника и извади една бира. — Лошото е, че почти няма за какво да се оплаква напоследък. Това трябва доста да я разстройва — отвори шишето, отпи. — Освен това се страхува, защото ти се отдръпна. Не знае как да направи крачката към теб.
— Намекваш, че аз трябва да я направя, така ли?
— Ще го сториш. Така си устроена. Тя го знае, но се притеснява да не би този път да се окаже изключение — повдигна нежно брадичката й. — Няма да е изключение. Семейството е прекалено важно за теб и ти вече си започнала да й прощаваш.
Бриана се обърна и започна да разтребва.
— Не винаги е удобно край теб да има някой, който да те наблюдава, сякаш си от стъкло — тя въздъхна. — Може и да съм започнала да й прощавам, но не знам колко дълго ще трае процесът — внимателно изми чашите от чая. — Сценката, която организира, несъмнено ще го ускори.
— Точно такава бе идеята ми — застанал зад нея, той обви кръста й с ръце. — Да разбирам ли, че не ми се сърдиш?
— Не, не ти се сърдя — обърна се и облегна глава на рамото му. — Обичам те, Грейсън.
Той я погали по косата, погледна през прозореца, но не каза нищо.
През следващите няколко дни времето се задържа меко. Увлечен в работа, той загуби представа за деня и нощта, само бегло отчиташе, че наоколо има и друг живот.
Скоро щеше да притисне убиеца, при онази финална, бурна среща. Беше започнал да уважава подхода на престъпника, който идеално разчиташе емоциите на жертвата си. Героят му бе толкова интелигентен, колкото и зъл. Но не бе луд, определи Грей, а друга част от съзнанието му продължи да обмисля сцената, която описваше.
Някои могат да приемат злодея за луд, обаче жестокостта и безскрупулността на убийците не винаги са плод на ум, който е изкривен до лудост.
Грей бе наясно с това; героят му — също. Убиецът не бе луд, просто бе извънредно зъл.
Той вече беше решил как ще премине решителното преследване, а знаеше всяка крачка и всяка дума. В дъжда, в тъмнината, по стълбището в развалините, където вятърът непрестанно вие и където вече се бе ляла кръв. Той знаеше, че героят му ще съзре, макар и за миг, своите най-лоши черти в човека, когото преследва.
И последната битка ще е нещо повече от двубой между доброто и злото, правдата срещу неправдата. В ужасната пропаст щеше да се поведе отчаяна битка за изкупление на греха.
Но не така щеше да свърши всичко. И Грей бързаше да открие най-естествения и логичен завършек на тази история. Беше си представял, че героят му ще напусне селото, жената. И двамата щяха да бъдат променени от насилието, извършеното в закътаното местенце и от случилото се между тях.
И двамата щяха да продължат своя живот, или поне щяха да се опитат да го сторят. Но поотделно, защото той ги бе създал като две диаметрално противоположни сили; наистина бяха се привлекли, но не завинаги.
Сега вече не му се струваше толкова ясно. Чудеше се къде ли ще отиде героят му и защо. Защо жената се обърна бавно на прага на къщата си, както той го бе замислил и не погледна назад?
Трябваше да се получи лесно и да е убедително, тъй като отговаряше на характерите им. А колкото повече наближаваше този момент, толкова по-неспокоен ставаше.
Отмести стола и впери невиждащ поглед в стената. Представа нямаше кой час на деня е, или колко време бе работил. Но едно беше сигурно — за момента се бе изчерпал.