— Сега доволен ли си?
— Имах нужда да съм сам. Никой да не ме притеснява.
— Не съм ти искала никакво обяснение, Грейсън.
— Напротив, искаш, но не казваш.
Тя усети, че се ядосва.
— Значи успяваш да четеш мислите ми, така ли?
— Не е толкова трудно. Спим заедно, на практика живеем заедно и ти смяташ, че съм длъжен да те информирам какво правя.
— Така ли го чувстваш?
Той започна да крачи напред-назад. Не, помисли си тя, по-скоро да обикаля като тигър в клетка.
— Опитваш се да ме убедиш, че не си сърдита, така ли?
— Едва ли има значение какво ще ти кажа, след като четеш мислите ми — сключи ръце и ги отпусна върху преждата. Няма да спори с него, реши тя. Щом наближава времето да се разделят, няма да допусне последните спомени да са за разправии и караници. — Грейсън, бих могла да ти припомня, че имам свой живот — бизнес, с който се занимавам, развлечения. Денят ми е запълнен.
— Значи изобщо не ти е пукало дали съм тук или не?
Нали това искаше? Защо е така разгневен?
Тя само въздъхна.
— Знаеш колко ми е приятно да си тук. Какво искаш да чуеш? Че съм се тревожила. Може би по едно време се разтревожих, но ти си зрял мъж и си в състояние сам да се грижиш за себе си. Че съм си мислила колко е лошо да не ме осведомиш за намерението си да отсъстваш толкова дълго, след като имаш навика повечето вечери да прекарваш тук? Знаеш, че е така. Защо трябва да го изтъквам? Е, дано това те задоволява. Отивам да си легна. Можеш да спиш при мен или да се качиш в стаята си и да се мусиш на воля.
Преди да успее да се надигне, той постави ръцете си на облегалките на креслото и тя се озова в клетка. Очите й се разшириха, но продължи да го гледа.
— Защо не ми крещиш? Хвърли нещо по мен. Блъсни ме.
— Може би така ще се почувстваш по-добре — сухо отвърна тя, — но не е моя работа да те карам да се чувстваш по-добре.
— Така смяташ, а? Хайде да забравим всичко и да си лягаме! Вероятно допускаш, че може да съм бил при друга жена!
За миг гневът я обзе. След това се овладя, взе плетката от скута си и я постави в кошничката.
— Искаш да ме ядосаш ли?
— Да, по дяволите! Точно това искам — рязко се отдръпна от нея и се извърна. — Тогава поне кавгата ще е истинска. Но няма начин да разбия леденото ти спокойствие.
— Много глупаво от моя страна да изоставя подобно страховито оръжие, не смяташ ли? — тя се надигна. — Грейсън, влюбена съм в теб, но когато си въобразяваш, че използвам любовта си, за да те хвана в капан, за да те променя, ме обиждаш. Редно е да се извиниш.
Ядосан, че се чувства виновен, той отново я погледна. Никога през живота му жена не го бе карала да изпитва вина. Зачуди се дали съществува друг човек на света, който може с такива прости думи и логика да го накара да се чувства такъв глупак.
— Знаех си, че ще намериш начин да ме принудиш да се извиня преди да приключим.
Погледна го за миг, не каза нищо, обърна се и отиде в спалнята си.
— Божичко! — Грей разтри лицето си, натисна затворените си очи и отпусна ръце. Човек не знае докъде може да затъне в собствената си идиотщина. — Аз съм луд! — възкликна и влезе в спалнята.
Без да изрече и дума, тя открехна прозореца, за да влезе хладният, изпълнен с ухания въздух.
— Извинявай, Бри, за всичко. Бях в отвратително настроение сутринта и исках да съм сам.
Тя нищо не каза, не го насърчи, само отметна завивката върху леглото.
— Не ме смразявай така. Тогава се чувствам най-зле — пристъпи към нея и внимателно сложи ръка на главата й. — Романът ми създава проблеми. Гадно беше от моя страна да си го изкарвам на теб.
— Не очаквам да си нагаждаш настроенията, така че да ми допадат.
— Ти не очакваш нищо — промърмори той. — Това е лошо за теб.
— Знам кое е добро за мен — накани се да се отдалечи, но той я спря и я прегърна.
— Защо не ме накараш да си отида? — попита.
— Платил си до края на месеца.
Притисна лице в косата й и се изхили:
— Сега се правиш на зла.
Как можеше една жена да се справи с настроенията му? Опита се да се измъкне от прегръдките му, но той я прегърна по-здраво.
— Трябваше да се откъсна от теб — подхвана тихо, а ръката му я галеше по гърба, приканваше я да се отпусне. — Исках да си докажа, че мога да се откъсна от теб.
— Нима мислиш, че не знам? — отдръпна се назад и обхвана лицето му. — Грейсън, скоро ще си тръгнеш и няма да се преструвам, че това не ме наранява. Но ще е много по-ужасно и за двамата, ако прекараме последните дни в разправии.
— Представях си, че ще е по-лесно, ако се разсърдиш. Ако ме изключиш от живота си.
— По-лесно за кого?
— За мен — притисна чело към нейното и изрече онова, което избягваше да спомене от няколко дни насам. — Ще тръгна в края на месеца.