Макар и този път да не бе очаквала появата му, тя не подскочи. Когато откъсна очи от екрана, за да го погледне, той видя, че очите й са пълни със сълзи.
— Толкова ли е лошо?
Усмихна се плахо и с изненада откри, че е притеснен каква ще бъде оценката й.
— Прекрасно е — бръкна в джоба на престилката, за да си извади кърпичката. — Наистина. Особено там, където Талия седи в градината и мисли за детето си. Страдаш заедно с нея. Тя съвсем не прилича на измислена героиня.
Втората му изненада бе, че може да се чувства неловко. Усещаше, че похвалите й са съвсем искрени.
— Ами такава ми беше идеята.
— Имаш невероятната дарба. Грей, силно да вълнуваш читателите си. Попрочетох малко и след онази част, за която ме беше помолил. Извинявай, но се увлякох.
— Поласкан съм — погледна към екрана и установи, че е прочела около стотина страници. — Значи ти харесва?
— О, да. Много. Има нещо по-различно… По-… — не успяваше да намери думата. — Не е като другите ти романи. О, да, има настроение, интересни описания и тя като другите всява страх. Докато четях за първото убийство, при развалините, мислех, че сърцето ми ще спре. И нещо злорадо…
— Не спирай.
Той я погали по косата и седна на леглото.
— Ами… — събра ръце и ги положи на бюрото, докато обмисляше думите. — Присъства и характерният ти хумор. А и окото ти нищо не пропуска. Онази сцена в кръчмата. Ами влизала съм там стотици пъти, и сякаш видях Тим О̀Мейли зад бар-плота или Мърфи, който тихо свири в ъгъла. Ще му хареса, че си го описал толкова привлекателен.
— Мислиш, че ще се познае?
— О, разбира се. Не знам обаче как ще погледне, че е един от заподозрените или дори самият убиец, ако така си го изкарал накрая.
Тя млъкна и го погледна въпросително, но той само поклати глава.
— Нали не вярваш, че ще ти кажа кой е извършителят?
— Не — въздъхна и опря брадичка на ръцете си. — На Мърфи романът вероятно ще му хареса. Личи си твоето добро отношение към селото, към земята и хората. Забелязва се от малките неща: как семейството се прибира от църква в неделя, старецът и кучето му в дъжда, малкото момиче, което танцува с дядо си в кръчмата…
— Лесно е да се пише, когато има толкова много за описване, когато всичко си видял с очите си.
— С твоите очи ти виждаш много повече от другите — вдигна безпомощно ръце. За разлика от него й липсваха думи, за да предаде точно мислите си. — Ти стигаш до сърцевината на нещата. В този роман се усеща по-голяма дълбочина от обичайната. Битката, която Макгий води със себе си, докато се чуди какво да направи. Как само мечтае да не се налага да предприема нищо, а е наясно, че не може. И как Талия преживява скръбта си, която едва не я убива, но не престава да се опитва да намери смисъл да живее. Как да, ти обясня…
— Много добре се справяш — изрече Грей.
— Трогна ме. Не мога да си представя, че е било написано тук, в моя дом.
— Мисля, че никъде другаде не можеше да бъде написано
Надигна се и я разочарова, когато след удрянето на няколко клавиша текстът на екрана изчезна. Надяваше се, че ще й позволи да почете още.
— О, променил си заглавието — възкликна тя, когато се появи титулната страница. — „Последно изкупление“. Харесва ми. Това е темата, нали? Убийствата и смъртта, които са съпътствали живота на Макгий и Талия преди промените след срещата им.
— Така се получи — обясни той.
Натисна още някакво копче и се появи страницата с посвещението. От всички книги, които бе написал, за втори път правеше посвещение. Първият път бе за Арлийн.
„На Бриана, заради безценните й качества“
— О, Грейсън! — гласът й секна, защото усети сълзите да напират Такава чест! Отново ще се разплача — промърмори и зарови лице в рамото му. — Благодаря ти.
— Описал съм доста от себе си в този роман, Бри — вдигна главата й и се надяваше, че ще го разбере. — Затова е нещо, което мога да ти дам.
— Знам. Ще ми е извънредно скъпа — изплашена, че ще провали всичко, ако се разплаче отново, тя нервно приглади косата си. — Сигурно искаш да продължиш да пишеш. А и мен ме чака работа — вдигна чаршафите; знаеше, че ще заплаче, щом излезе от стаята. — Да ти донеса ли чай, когато стане време?
Обърна лицето й към себе си. Чудеше се дали тя ще разпознае себе си в образа на Талия: сдържаността, спокойствието, изключителният финес.
— Ще го пия долу. Почти приключих за днес.
— Тогава след час.
Излезе и затвори вратата. Останал сам, Грей седна и дълго се взира в краткото посвещение.
Час по-късно смехът и гласовете насочиха Грей към гостната вместо към кухнята. Гостите на Бриана бяха насядали около масата и похапваха от сладкишите. Самата тя леко се поклащаше наляво-надясно, за да приспи бебето на рамото си.