Сестра й забеляза, че очите на Бриана са станали хладни и отнесени. Нейната защита, както знаеше Маги, срещу всякакви избухвания и болки. Затова каза:
— Добре, Бри.
Без да пророни и думичка, Бриана и подаде писмата. На Маги и бе достатъчно да погледне обратния адрес, за да усети ударите на сърцето си. Отвори първото писмо.
Бриана чу отчаяната й въздишка и здраво стисна ръце. Видя как сестра й се пресегна и хвана Роуган за ръката. Променила се е, отбеляза наум Бриана. Само преди година щеше да отблъсне всяка ръка, която й се предлагаше като утеха.
— Аманда — очите на Маги бяха пълни със сълзи. — Точно това име пророни, преди да умре, застанал там, на скалите при Луп Хед. Мястото, което толкова много обичаше. Ходехме там и той се шегуваше как ще скочим в някоя лодка и следващата ни спирка ще е кръчма в Ню Йорк — сега вече сълзите се стичаха по лицето й. — В Ню Йорк. Аманда е живеела в Ню Йорк.
— Той е споменал името й? — сестра й покри устата си с ръка. Едва се въздържа да не прибегне към детския си навик да си гризе ноктите. — Сега си спомням, че ти каза нещо подобно на бдението му. Споделял ли ти е нещо повече за нея?
— Нищо освен името — Маги ядосано избърса сълзите си. — Нищо повече не каза. Обичал я е, а не е предприел нищо.
— Какво е можел да направи? — попита Бриана. — Маги…
— Нещо — тя бе завладяна от още по-силен гняв, когато вдигна очи. — Каквото и да е. Боже милостиви, та животът му бе истински ад! Защо? Защото църквата определя, че е грях да не следваш законите й. Та той и без това е съгрешил, нали така? Извършил е прелюбодеяние. Дали го виня за постъпката му? Мисля, че не мога да го сторя, като се сетя какво преживя в тази къща. Но за Бога! Не е ли могъл все пак да предприеме нещо? Нещо!
— Останал е заради нас — гласът на сестра й бе напрегнат и студен. — Много добре знаеш, че остана заради нас.
— И трябва да се чувствам благодарна заради това?
— Можеш ли да го виниш, че ви е обичал? — попита Роуган тихичко. — Или да го осъдиш, че е обичал друга?
Очите й проблеснаха, но горчивината й се превърна в тъга.
— Няма да сторя нито едното, нито другото. Но той заслужаваше нещо повече от спомени.
— Прочети и другите писма, Маги.
— Добре. Ти току-що си била родена по времето, когато е писано това — отбеляза тя и се захвана с второто.
— Знам — глухо отвърна сестра й.
— Мисля, че много го е обичала. Пропити са с особена нежност. Нима е много да се иска любов, нежност? — Маги погледна към Бриана за някаква реакция. Видя единствено познатата и отчужденост. Въздъхна и отвори последното писмо, а Бриана продължи да седи напрегната и студена. — Все ми се ще — гласът й изневери. — Боже Господи! Бебе — инстинктивно положи ръка на корема си. — Тя е била бременна?
— Някъде по света имаме брат или сестра. Не знам, какво да правя.
Изненадата и гневът изправиха Маги на крака. Приборите за чай издрънчаха, когато тя стана, за да закрачи напред-назад из стаята.
— Какво да се прави? Та то вече е направено, не виждаш ли? Преди двадесет и осем години, ако трябва да сме точни.
Сломена, Бриана се накани да стане, но Роуган я хвана за ръката.
— Остави я да си излее гнева — промърмори той. — После ще се почувства по-добре.
— Какво право има да му съобщи подобно нещо и след това да изчезне? — настояваше Маги. — С какво право той е допуснал тя да си тръгне? А ти сега какво — да не мислиш, че това задължение пада на наш гръб? Ние ли трябва да изясним какво е станало? Та ние не говорим за изоставено дете, Бриана, а за зрял човек. Какво общо има това с нас?
— Нашият баща ни свързва, Маги. Семейство сме.
— А да, рода Конканън. Господ да ни е на помощ! — изчерпала силите си, тя се облегна на полицата над камината. — Нима е бил толкова слабохарактерен?
— Ние не знаем какво е направил или какво е можел да направи. Вероятно никога няма да узнаем — Бриана дълбоко си пое въздух. — Ако майка е знаела…
Сестра й възрази с горчива ирония:
— Не е знаела. Иначе нямаше да пропусне да използва подобно оръжие срещу нещо, докато го унищожи. Бог е свидетел — тя не пропусна да използва всички други оръжия.
— Значи няма смисъл да й казваме сега, нали?
Маги бавно се извърна:
— Искаш да не го споменаваме?
— Какво ще спечелим, като я нараним?
Маги стисна устни:
— Според теб тя ще усети болка?
— А ти толкова ли си сигурна, че няма?
Пламъкът в очите на Маги изгасна така бързо както се появи.