— Ще се чувстваме добре и в кухнята — отбеляза Айрис и постави чайника на масата. — Хубаво си направил, че си я убедил да прекара един следобед със сестра си.
— Наложи се почти да я завлека до колата: толкова е привързана към дома.
— Дълбоки, плодоносни корени. Затова разцъфва така. Точно като цветята навън. Никога през живота си не съм виждала такава градина. Точно тази сутрин… А, ето те, Джони. Съвсем навреме.
— Направих си една доста ободрителна разходка — закачи шапката на куката и доволно потри ръце. — Знаеш ли, любов моя, тук продължават сами да режат торфените брикети?
— Не може да бъде!
— Видях го с очите си. Попаднах близо до тресавището и видях брикети, наредени на купчини, да съхнат на вятъра и слънцето. Сякаш се върнах векове назад — целуна нежно съпругата си по бузата, преди да насочи вниманието си към масата. — Я да видим какво имаме тук.
— Измий си ръцете, Джони и ще пием чай. Аз ще го налея, Грейсън. Ти седни.
Той се забавляваше от взаимоотношенията на семейство Карстеърс и изпълни нареждането й.
— Айрис, нали няма да се обидиш, ако те попитам нещо?
— Мило момче, питай каквото искаш.
— Липсва ли ти?
Не се направи, че не го е разбрала. Подаде му захарницата и призна:
— Да. От време на време. Тогава животът ми бе изпълнен с повече приключения. Постоянно бях нащрек. Действа доста тонизиращо — напълни чашата на съпруга си, после — своята. — А на теб? — Грей вдигна въпросително вежди, я тя се засмя: — Краставите магарета се разпознават.
— Не — отвърна й след кратка пауза. — Не ми липсва.
— Е, ти си се оттеглил доста млад, затова нямаш нашата сантиментална привързаност към занаята. Или дотолкова я имаш в романите си, че никога не прибягваш до предишния си опит, така да се изразя.
Той сви рамене
— Може би не виждам смисъл да обръщам поглед назад.
— Според мен никога не си напълно наясно какво те чака, ако понякога не обръщаш поглед назад.
— Изненадите ми допадат. Ако знам какво ще ми се случи утре, защо да живея?
— Изненадата е в това, че утрешният ден никога не протича така, както си предполагал. Но ти си млад — тя го дари с майчинска усмивка. — Сам ще откриеш тази истина. Когато пътуваш, гледаш ли картата?
— Разбира се.
— Ето, това имам предвид. Минало, настояще, бъдеще — всичко е начертано — прехапа долната си устна и внимателно си взе четвърт лъжичка захар. — Може предварително да решиш откъде да минеш. Някои хора стриктно се придържат към предварително избраното. Никакви отклонения, за да видят какво има в края на внезапно появилия се път, никакви незапланувани спирки, за да се насладят на залеза например. Съжалявам ги — отсече тя. — А как само се оплакват, когато се наложи да се отклонят! Но на повечето от нас ни допадат малките отклонения по пътя, кривванията. Това, че крайната цел е ясно очертана в съзнанието ти, не бива да разваля удоволствието от пътуването. Ето ти чая, Джони, скъпи. Току-що го налях.
— Благословена да си, Айрис.
— Добавих малко сметана, както го предпочиташ.
— Без нея ще съм като загубен — обясни съпругът й на Грей. — Ха, май ще имаме гости.
Грей погледна към вратата в момента, когато Мърфи я отвори. Кон се втурна вътре, седна в краката му и положи глава на скута му. Канеше се да го погали по главата, но усмивката му помръкна.
— Какво е станало? — скочи на крака и чаените прибори се разтракаха. Лицето на Мърфи бе мрачно, а погледът — сериозен. — Какво е станало?
— Катастрофа. Бриана е пострадала.
— Как така пострадала? — извиси той глас над вайканията на Айрис.
— Маги ми позвъни. Катастрофата е станала, когато Бриана се е придвижвала от паркинга до магазина, където са я чакали Маги с бебето — по навик той свали такето си и започна да го мачка в ръце. — Ще те откарам до Голуей. Тя е в болницата там.
— Болницата? — Грей усети как кръвта се дръпва от лицето му. — Колко е пострадала? Много ли е лошо?
— Маги не бе съвсем сигурна. Според нея не е кой знае колко сериозно, но чака да чуе какво ще й кажат лекарите. Ще те откарам до Голуей, Грейсън. По-бързо ще е, ако пътуваме с твоята кола.
— Ключовете — изрече объркано. — Ще отида да взема ключовете.
— Не го оставяйте да кара — посъветва Айрис, когато Грей излезе от стаята.
— Няма да го допусна, госпожо.
Не се наложи Мърфи да спори с него. Просто взе ключовете от ръката му, седна зад волана и потегли с бясна скорост. При други обстоятелства може би щеше да изпита удоволствие от шофирането на такива луксозна кола, но сега просто искаше да стигнат по-бързо.