Грей мълчеше. Пътуването му се стори безкрайно. Не забеляза нищо от прекрасната природа, край която прелитаха, а същевременно му се струваше, че стоят на едно място. Сякаш е анимационно филмче, мина му през ума: едно и също се върти пред очите, а той нищо не може да предприеме, освен да седи. И да чака.
Тя нямаше да отиде, ако не я беше накарал. А той толкова настояваше да си вземе почивен ден. Отишли в Голуей и сега тя е… Господи! Не знаеше как е, какво й е и не смееше да си го представи.
— Трябваше да отида с тях.
Мърфи караше с близо сто и четиридесет и дори не си даде труда да го погледне.
— Ще се поболееш, ако разсъждаваш така. Почти стигнахме. Скоро ще узнаем.
— Аз й купих шибаната кола
— Вярно — реши, че на Грей не му е нужно съчувствие, а логика. — Но не ти си карал колата, която я е ударила. Според мен, ако беше с онази таратайка, която караше доскоро, нещата щяха да са много по-зле.
— Ние и сега не знаем колко са зле.
— Но скоро ще разберем. Трябва да се стегнеш — той отби от пътя, намали и подкара вече в по-натовареното движение. — Най-вероятно е добре и ще ни смъмри, че сме изминали целия този път.
Сви към паркинга на болницата. Тъкмо бяха слезли и се насочиха към вратата, когато зърнаха Роуган и бебето.
— Бриана… — бе единственото, което можа да изрече Грей.
— Добре е. Настояват да прекара нощта тук, но е добре.
Усети, че краката му се подкосявали се хвана за Роуган за опора.
— Къде е тя?
— Току-що я настаниха в стая на шестия етаж. Маги е още при нея. Докарах майка им и Лоти. И те са горе Тя е… — млъкна и прегради пътя на Грей, който се готвеше да хукне към входа. — Понатъртена е и мисля, че я боли повече, отколкото признава. Но лекарят каза, че е имала късмет. Някои от натъртванията са от колана, който е помогнал нещата да не са по-трагични. Рамото й е поизместено, то я боли най-много. Има цицина на главата и е порязана тук-там. Искат да не напуска леглото поне един ден.
— Трябва да я видя.
— Знам — Роуган обаче не отстъпи от пътя. — Но не бива да вижда колко си разстроен. Ще се притесни повече.
— Прав си — разтърка очи с ръце. — Добре. Ще се опитам да съм спокоен, но просто трябва да я видя.
— И аз ще дойда с теб — обади се Мърфи и го поведе. Остана смълчан, докато чакаха асансьора.
— Защо всички са тук? — попита Грей, влизайки в кабината. — Защо са тук Маги, майка им, Роуган, Лоти, ако е толкова безобидно?
— Те са семейството й — Мърфи натисна копчето за шестия етаж. — Къде да бъдат? Преди три години си счупих ръката и си пукнах главата по време на футболен мач. Щом изгонех едната си сестра и другата се появяваше на вратата. А майка ми не се отдели от мен цели две седмици независимо от увещанията ми да си ходи. А ако си говорим истината — приятно ми бе да се суетят около мен. Не хуквай като луд по коридора — предупреди го, щом асансьорът спря. — Ирландските медицински сестри са много строги. А, ето и Лоти!
— Боже, вие трябва да сте летели, за да пристигнете толкова бързо — пристъпи към тях; усмивката й бе успокоителна. — Тя се справя, добри грижи полагат… Роуган нареди да й дадат самостоятелна стая, за да не я безпокоят. Вече настоява да я пуснат да си върви, но тъй като има мозъчно сътресение, предпочитат да я задържат.
— Сътресение?
— Съвсем леко — успокои ги тя и ги поведе по коридора. — Била е в безсъзнание само няколко минути. И е успяла да обясни на човека от паркинга къде да открие Маги и детето. Виж, Бриана — нови посетители!
Грей видя пребледнялото й лице върху белите чаршафи.
— О, Грей, Мърфи, не биваше да изминавате целия този път. Скоро ще се прибера.
— Нищо подобно — гласът на Маги не търпеше възражения. — Ще прекараш нощта тук.
Сестра й се накани да извърне глава, но болката я спря.
— Не искам да прекарам нощта тук. Само съм понатъртена. О, Грей, колата… Толкова съжалявам. Отстрани е сплескана, фарът е счупен и…
— Млъкни и чакай да те разгледам.
Той взе ръката й.
Беше бледа, а бузата й бе охлузена. На слепоочието й имаше малка бяла превръзка. Под безформената болнична нощница забеляза, че рамото й е бинтовано.
Усети, че ръката му започва да трепери, затова я отдръпна и я пъхна в джоба.
— Боли те. По очите ти познавам.
— Главата — тя леко се усмихна и вдигна ръка към превръзката. — Имам чувството, че цял отбор по ръгби се е стоварил върху мен.
— Лекарите трябва да ти дадат нещо.
— Ще ми дадат, ако поискам
— Ужасява се от инжекции — обади се Мърфи и се наведе да я целуне по бузата. Облекчението, че я вижда жива и цяла, се изрази в широка, закачлива усмивка. — Помня как викаше, Бриана Конканън, когато бях в приемната на доктор Хоган, а ти бе вътре за някаква инжекция.